— Ако не са се сдобрили, преди да стигнем там — каза той на Питър, — искам да ми кажеш кои са и да оцениш ситуацията. Дали ще свърши зле, или ще се справим с няколко по-силни думи.
Той бутна вратата и излезе на студения въздух.
— Това мое ли е?
— Да, сър.
— А кабелът, включен в онзи стълб, сигурно е свързан с отоплителя на мотора.
— Ще ви трябва, ако я оставите с изключен мотор. Отзад има полиестерно одеяло, което покрива мотора и запазва топлината му до 24 часа. Но понякога хората забравят да го свалят след това и моторът прегрява. Отзад са и кабелите за изтегляне — добави той, докато вадеше щепсела. — Освен това има аптечка, аварийни светлини и…
— После ще ми обясниш всичко — прекъсна го Нейт и се зачуди дали карането по улица на име „Лунатик“ ще доведе до нужда от аварийни светлини и аптечка. — Да видим дали мога да ни закарам цели до „Хижата“.
Той седна зад волана и запали мотора.
— Седалките са затоплени — отбеляза. — Има Господ.
Несъмнено на дневна светлина градчето изглеждаше различно. Някак по-малко, мислеше си Нейт, докато маневрираше по утъпкания сняг. Отработените газове бяха изцапали бордюрите и витрините на магазините не блестяха от чистота, а по-голямата част от коледната украса изглеждаше доста по-зле на светло.
Не приличаше на пощенска картичка, освен ако не погледнеш към планините, но не можеше да се каже и че селището е непривлекателно.
По-скоро думата беше грубовато, реши той. Селище от лед, сняг и камък, сгушено до лъкатушещата река, отвъд която лесно можеше да си представи, че бродят вълци.
Чудеше се дали в гората има мечки, но реши, че няма смисъл да се тревожи за това до пролетта. Освен ако всички приказки за зимния им сън не се окажеха измислици.
Отне им по-малко от две минути, за да стигнат от участъка до „Хижата“. Видя общо десет души на улицата, задмина кафяв пикап и голям джип и преброи три паркирани снегомобила и един чифт ски, подпрян на стената на „Италианското“.
Каквото и да правеха мечките, очевидно хората в Лунаси не спяха зимен сън.
Стигна до главния вход на „Хижата“ и влезе преди Питър.
Боят не беше свършил. Това ясно си личеше от окуражителните викове: „Сритай му дебелия задник, Маки“, звука от блъскане на тела и сумтенето. Според стандартите на Лунаси това беше навярно тълпа — петима мъже във фланелени ризи, един от които при по-внимателен оглед се оказа жена.
Заобиколени от тях, двама мъжаги с рошави кестеняви коси се търкаляха по пода и се опитваха да си нанасят юмручни удари отблизо. Единственото оръжие, което видя, беше счупена щека от билярд.
— Братята Маки — уведоми го Питър.
— Братя?
— Да. Близнаци. Откакто са се родили, непрестанно се бият. Но рядко посягат на някой друг.
— Добре.
Нейт си проби път през обръча от тела. Появата му накара виковете да се снижат до шепот, особено когато се приближи и отдели горния Маки от долния.
— Хайде, престанете. Остани на земята — нареди той, но Маки номер две вече се беше изправил и отскочи назад. После нанесе силен удар в челюстта на брат си.
— „Червената река“, тъпако! — извика той, после затанцува танца на победата, вдигнал високо юмруци, а брат му се свлече в ръцете на Нейт.
— За бога, Питър! — възкликна Нейт, забелязвайки, че заместникът му не помръдва.
— Съжалявам, шефе. Джим, успокой се.
Вместо да престане Джим Маки продължи да тропа под одобрителните възгласи на тълпата.
Нейт видя, че зрителите си разменят пари, но реши да пренебрегне за момента този факт.
— Вземи този — бутна той изпадналия в безсъзнание близнак към Питър, после тръгна към самообявилия се шампион. — Заместник-шерифът ти нареди нещо.
— Така ли? — Побойникът се усмихна. По зъбите му имаше кръв, а едното му око беше насинено. — И какво от това? Не съм длъжен да се подчинявам на този глупак.
— Напротив и сега ще ти покажа защо. — Нейт го завъртя, хвана ръцете зад гърба му и ги заключи о белезниците за по-малко от десет секунди.
— Ей! — беше най-доброто, което шампионът успя да каже.
— Ако ми създаваш проблеми, ще прибавя към обвиненията и съпротива при арест. Питър, доведи другия, когато се свести.
Тълпата набързо се преориентира и подкрепи Нейт с подвиквания и подсвирквания, докато той водеше Джим Маки към вратата.
Нейт спря, когато видя Чарлийн да излиза от кухнята.
— Искаш ли да предявиш обвинение? — попита.
Тя го погледна неразбиращо и най-накрая примигна.
— Ами… не знам. Досега никой не ме е питал такова нещо. Какви обвинения?
— Изпочупили са доста неща.
— Те винаги си ги плащат. Но изгониха двойка туристи, които се канеха да си поръчат обяд.
— Бил започна.
— Стига, Джим, и двамата сте еднакво виновни. И така е всеки път. Казах ви, не искам, когато идвате тук, да се биете и да предизвиквате скандали, които прогонват клиентите ми. Няма да повдигам обвинение. Просто искам тази глупост да спре. И да ми платят щетите.
— Ясно. Да вървим, Джим.
— Не разбирам защо трябва да…
Нейт реши въпроса, като го избута на студа.
— Ей, за бога, трябва да си взема палтото.
— Заместник Ноти ще го донесе. Качвай се в колата или остани тук и замръзни. Както решиш. — Той отвори вратата и бутна Джим вътре.
Когато Нейт седна зад волана, близнакът вече си беше възвърнал част от достойнството въпреки кървящата уста и насиненото око.
— Не е справедливо да се отнасяте така с хората. Не е честно.
— А аз не мисля, че е честно да удряш брат си, когато някой му държи ръцете.
Джим прояви достатъчно благоприличие, за да се престори на разкаян, и сведе брадичка към гърдите си.
— Бях се разгорещил. Действах импулсивно. А и копелето ме вбеси. Ти си пришълецът, дето е дошъл да стане шериф, нали?
— Бързо схващаш, Джим.
По време на краткото пътуване до участъка Маки се цупеше, но после покорно тръгна с Нейт.
— Този е пришълец — каза той в мига, когато видя Ото и Пийч. — Не разбира как стоят нещата в Лунаси.
— Защо тогава не му обясниш? — В очите на Грубер проблесна нещо, което приличаше на злорадство.
— Трябва ми аптечката. Джим, заповядай в кабинета ми.
Нейт го вкара в стаята, бутна го на един стол и заключи едната му ръка за облегалката.
— Я, стига. Ако искам да отида някъде, просто ще взема този скапан стол със себе си.
— Да, можеш. Но ще прибавя и кражба на полицейско имущество към обвиненията.
Джим отново се нацупи. Беше костелив мъж на около тридесет години с рошава кестенява коса и тясно лице с хлътнали бузи. Очите му бяха кафяви и лявото все повече се издуваше в резултат на разменените с брат му удари. Устната му беше цепната и от нея продължаваше да тече кръв.
— Не ми харесваш — реши накрая той.
— Това не е противозаконно за разлика от нарушаването на обществения ред, унищожаването на
