имущество и побоя.
— Тук, при нас, когато някой иска да набие глупавия си брат, никой не му се меси.
— Вече няма да е така. Тук, при вас, хората ще проявяват уважение към частната и обществената собственост. Както и към пълноправните служители на закона.
— Към Питър? Този малък глупак?
— Сега той е заместник-шериф.
Джим издиша така рязко, че кръвта от сцепената му устна се разпръсна във въздуха.
— Исусе, че аз го познавам още отпреди да се е родил.
— Когато носи значка и ти каже да се успокоиш, ще го слушаш, дори да го познаваш ин витро.
Джим изглеждаше едновременно заинтригуван и объркан.
— Да ме вземат дяволите, ако знам за какво говориш.
— Убеден съм, че е така.
Той вдигна глава, когато Пийч влезе в стаята.
— Донесох аптечката и малко лед. — Тя хвърли пликчето с леда на Джим и сложи аптечката на бюрото пред Нейт. После застана с ръце на кръста. — Джим Маки, няма ли да ти дойде умът?
Бил започна пръв. — Той се изчерви и притисна леда до кървящата си устна.
— Така казваш ти. А къде е Бил?
— Питър ще го доведе — отвърна Нейт. — Когато се свести.
Пийч изсумтя.
— Майка ти ще ти насини и другото око, когато дойде да те вземе.
След това предсказание тя излезе и блъсна вратата зад себе си.
— Исусе! Нали няма да ме арестуваш, задето съм се сбил с брат ми!
— Бих могъл. Но може да бъда по-снизходителен, тъй като това ми е първият работен ден. — Нейт се облегна. — За какво се бихте?
— Само чуй. — Докато обмисляше защитата си, Джим се плесна по коленете. — Това безмозъчно магаре твърдеше, че „Дилижансът“ бил най-хубавият уестърн, правен някога, когато всички знаят, че това е „Червената река“.
Дълго време Нейт не проговори.
— И за това ли беше всичко?
— Не ме ли слушаш, за бога!
— Просто исках да се уверя. Значи с брат ти сте се сбили, защото сте имали несъгласие по отношение на достойнствата на „Дилижансът“ и „Червената река“ от репертоара на Джон Уейн?
— От какво?
— Скарали сте се заради филмите на Джон Уейн?
Джим се размърда на стола.
— Ами, да. Ще се разплатим с Чарлийн. Сега може ли да си ходя?
— Ще се разплатите с Чарлийн, освен това глобявам всеки по сто долара за нарушение на обществения ред.
— По дяволите! Не можеш…
— Мога. — Нейт се приведе напред и Джим срещна студените му сиви очи, които го накараха да потръпне от неудобство. — Джим, чуй какво ще ти кажа. Не искам ти или Бил да се биете в „Хижата“. По принцип не искам да се биете никъде, но за момента ще започнем оттам. Едно малко момченце стои в ресторанта през по-голямата част от деня.
— Роуз винаги води Джеси в кухнята, ако стане разправия. А ние с Бил никога не бихме посегнали на детето. Просто сме избухливи, това е.
— Тогава ще трябва да се сдържате, докато сте в града.
— Сто долара?
— Можете да платите на Пийч до двадесет и четири часа. Ако не го направите, ще удвоявам глобата всеки ден, с който закъснеете. Ако продължите да упорствате, ще прекарате следващите три дни на гости при нас.
— Ще си платим — промърмори той, раздвижи се на стола и въздъхна. — Но, за бога — „Дилижансът“!
— Лично аз предпочитам „Рио Браво“.
Джим отвори уста и пак я затвори. Очевидно обмисляше последствията от отговора си.
— Дяволски добър филм — каза най-накрая, — но не може да се мери с „Червената река“.
Нейт реши, че ако единственото престъпление тук беше нарушаване на обществения ред, е постъпил правилно като е дошъл в Лунаси. Навярно кавгите между братя щяха да бъдат единственото му занимание тези дни. И по-добре.
Не му трябваха предизвикателства.
Братята Маки не му създадоха проблеми. Разговорът му с Бил беше почти същият, макар че той не по- малко страстно и артистично защити мнението си за „Дилижансът“. Ударът в лицето не го беше разстроил толкова, колкото отричането на любимия му филм.
Питър подаде глава през вратата.
— Шефе, Чарлийн се обади да ви покани на обяд за сметка на заведението.
— Благодаря, но трябва да се подготвя за събранието. — Беше забелязал блясъка в очите на Чарлийн, докато извеждаше Джим Маки от ресторанта. — Погрижи се за този случай, Питър. Иди при нея, опиши щетите и цената им. Постарай се братята Маки да бъдат уведомени и да платят в рамките на четиридесет и осем часа.
— Готово. Много добре се справи, шерифе.
— Не беше трудно. Аз ще напиша доклада. После искам да го прегледаш и да добавиш каквото намериш за нужно.
Внезапно прозорците се разтърсиха от силен рев и той се огледа.
— Какво е това? Земетресение? Вулкан? Ядрена война?
— „Бобър“ — отвърна Питър.
— Дори в Аляска не може да има бобри, които да реват така.
Питър се засмя и посочи към прозореца.
— Самолетът на Мег Галоуей е марка „Бобър“. Кара провизии.
Нейт се обърна и видя червен самолет, който му се стори не по-голям от детска играчка. Когато си спомни, че беше долетял тук с такъв, коремът му се стегна и той бързо се извърна от прозореца.
Интеркомът избръмча и той го включи, доволен, че го откъсват от неприятния спомен.
— Да, Пийч?
— Деца замеряли със снежни топки прозорците на училището. Счупили един и избягали.
— Знаем ли кои са?
— Разбира се. И трите.
Той помисли за миг.
— Провери дали Ото ще се заеме. — После погледна към Питър. — Имаш ли въпроси?
— Не. Не, сър. — После младежът се усмихна. — Обичам да работя.
— Да. Приятно е да работиш.
И Нейт се задълбочи в работа, докато не стана време да тръгва за събранието. Щяха да разискват само поддръжката на участъка и организационни въпроси, но все пак се почувства по на място.
Колкото и малко да останеше тук.
Договорът му беше за година, но и той, и кметството имаха шестдесет дни, за да решат дали да влезе в сила.
Харесваше му мисълта, че ако реши, може да си тръгне още утре. Или другата седмица. Ако след два месеца още беше тук, щеше да знае дали ще остане до края на годината.
Реши да отиде пеша до кметството. Струваше му се глезотия да кара на такова близко разстояние.
Небето беше ясно и яркосиньо, заснеженият масив на планината изпъкваше на фона му като изрязан с нож. Температурите все още бяха нечовешки, но той видя няколко деца да изскачат от магазина „На ъгъла“
