ние не оставяме героите да умрат.
— Препречи се в последния момент — сломен изрече Зак. — Проклетото хлапе открай време ми се пречка. — Погледна Рейчъл, сетне покри ръцете й, притиснали гърдите на брат му. — Не искам да го загубя.
— Няма да го загубиш. — В този момент тя чу далечния вой на сирени и си поотдъхна. — Няма да го загуим.
Безкрайни часове в чакалнята, безброй цигари, безброй чаши горчиво кафе. Зак все още виждаше бледото лице на Ник, когато количката се втурна в асансьора, отвеждащ към спешната операционна.
Безпомощен. Болниците открай време го караха да се чувства напълно безпомощен. Едва година бе изминала от деня, когато видя баща си да умира. Бавно, неизбежно и толкова тъжно.
Това не биваше да се случи с Ник. Имаше нужда отново и отново да си повтаря тази мисъл. Ник беше млад, а когато човек е млад, смъртта не е непременно неизбежна.
Ами кръвта… Беше загубил толкова много кръв.
Погледна ръцете си, върху които все още виждаше разплискан живота на брат си. Да умре в ръцете му. Това той никога нямаше да си прости. Животът на Ник в ръцете му и той да не може да му помогне.
— Зак. — Рязко се изправи, усетил Рейчъл да приближава. — Искаш ли да се поразходим? Да идем за малко на въздух?
В отговор той само поклати глава. Тя не настоя. Беше безполезно да му казва, че има нужда от почивка. Нямаше сили да стори това. Очите й горяха, ала знаеше, че ако ги затвори, ще види запечатаната картина на онзи безумен миг. Пистолетът се насочва към Зак. Ник се втурва напред. Изстрел. Кръв.
— Отивам да потърся храна. — Рио с усилие се надигна от мекото канапе. Бялата превръзка искреше на челото му. — А вие двамата ще изядете каквото ви донеса. Това момче скоро ще има нужда от грижи. А ако се разболеете, няма кой да се грижи за него. — Сетне Рио стисна устни и тръгна към изхода.
— Направо е луд по това момче — каза Зак като че ли на себе си. — И сега не може да си прости, че сам не се е справил с тримата въоръжени.
— Ще ги открием, Зак.
— Помислих, че онзи се кани да те нарани. Видях го в очите му. — Никоя маска не може да скрие такава свирепа злоба. Той искаше да нарани някого, когото и да е, а ти беше в ръцете му. За Ник дори не помислих.
— Ти нямаш вина — отсече Рейчъл, когато усети как той се отдръпва от нея. — Няма да позволя да се измъчваш по този начин. Много хора имаше в бара и ти правеше всичко възможно да защитиш всеки един от тях. А Ник пострада, защото искаше да защити теб. И няма да ти позволя да превърнеш един жест на обич в самообвинение.
Този път, когато тя понечи да го прегърне, той не я отблъсна.
— Трябва да говоря с него. Боя се, че не ще мога да се съвзема, преди да поговоря с него.
— Скоро ще разполагаш с достатъчно време за разговори.
— Ужасно съжалявам. — На вратата стоеше Алекси и колебливо пристъпваше от крак на крак. Целият трепетеше още от мига, когато научи за случилото се. — Рейчъл, добре ли си?
— Добре съм. — Извърна се, без да пуска рамото на Зак — Става дума за Ник…
— Зная. Когато постъпи съобщението, поисках аз да поема случая. Мислех, че така ще е най-добре за всички. — Отмести очи и погледна Зак право в лицето. — Ти имаш ли нещо против?
— Не. Благодаря ти. Говорих вече с няколко ченгета.
— Защо да не поседнем? — Той изчака Зак да се отпусне в един от столовете и запали нова цигара. — Знае ли се нещо ново за състоянието на брат ти?
— Откараха го в хирургията. Още нищо не са ни казали.
— На мен може да ми кажат. А ти можеш ли да опишеш тримата бандюги?
— Носеха маски от чорап — уморено въздъхна Зак. — Черни дрехи. Единият беше с джинсово яке.
Рейчъл хвана ръката на Зак.
— Онзи, който стреля по Ник, беше висок някъде към метър и седемдесет — добави тя. — Черна коса, кафяви очи. На лявата ръка има белег. Отстрани на китката, около четири-пет сантиметра. Носеше войнишки обуща с изядени токове.
— Умно момиче. — Не за пръв път Алекси се убеждаваше, че от сестра му би излязло добро ченге. — Ами другите двама?
— Онзи, който даде идеята да изпотрошат всичко в бара, се кикоти като побъркан — припомни си Зак. — Такъв един истеричен. И много мършав.
— Висок около метър и седемдесет и пет — вметна Рейчъл. — Около шейсет килограма. Не го разгледах много добре, но има светла коса. Пясъчноруса, струва ми се. Третият иа ръст е горе-долу същият, но по- набит. Видът на пистолетите ужасно го изнервяше. Потеше се през цялото време.
— Някакви догадки за възрастта?
— Трудно е да се каже. — Тя погледна въпроси към Зак. — Млади. Не повече от двайсет и няколко.
— Горе-долу толкова — рече Зак. — Какви са шансовете да ги пипнем?
— Щом разполагам с някакво описание, поне има откъде да започна. — Алекси затвори бележника си. — Не искам да ви лъжа. Няма да е лесно. Ако са оставяли отпечатъци и ако разполагаме с техни отпечатъци в архива, това също ще помогне. Но ще ни трябва време. Захващам се, и то веднага. Аз съм заинтересована страна, и то не само служебно — додаде.
— Така е — кимна Зак и погледна към Рейчъл.
— Не само заради нея — рече Алекси. — Аз също съм заложил на това хлапе. Искам поне от време на време да получавам уверение, че системата работи, Мълдун.
— Господин Мълдун? — В чакалнята влезе около петдесетгодишна жена в зелен операционен екип. Зак понечи да се надигне, но тя го спря с жест. — Аз съм доктор Марковиц, хирургът, който прие брат ви.
— Как… — Гласът му изневери, но той опита отново: — Как е той?
— Държи се. — Жената се подпря на страничната облегалка. — Да ви засипя ли с медицински термини, или просто ви интересува как се чувства?
— Говорете, моля ви — уплашено настоя Зак.
— Състоянието му е критично. Момчето е страхотен късметлия, не само защото аз го поех, но и защото рядко се случва куршум, изстрелян почти в упор, да не засегне сърцето. В момета според мен шансът да се оправи е седемдесет и пет процента. Ако късметът не му изневери, до двадесет и четири часа този процент значително ще нарасне.
Кафето в стомаха на Зак заплашваше да изригне.
— Искате да кажете, че ще се оправи?
— Искам да ви кажа, че не обичам тъй дълго и старателно да работя върху някой, дето ще го изтърва. Засега ще го оставим в реанимацията.
— Мога ли да го видя?
— Ще пратя някой да ви съобщи, когато излезе от упойка. — Жената потисна прозявката си и мислено отбеляза, че още веднъж бе посрещнала изгрева на слънцето в операционната зала. — Да ви кажа ли сега, че още няколко часа няма да бъде в съзнание, че и да отидете при него, той няма да ви познае, а за вас ще е най-добре да се приберете вкъщи и да си отпочинете?
— Не, благодаря.
Жената разтърка очи и се усмихна.
— И аз така мисля. Той е хубаво момче, господин Мълдун. С нетърпение очаквам да си поговорим.
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Ще го държа под око, не се тревожете. — Жената се изправи, разкърши тяло и се взря в очите на Алекси. — Ченге?
— Да, госпожо.
— От километър ги надушвам — обяви лекарката и си тръгна.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
