мразя за това, че застанах между двама ви.
— Я стига. — Ник бе изпаднал в пълно объркване. Изправи се с чувството, че се е държал като истински подлец. — Успокой се, де. — И неловко я потупа по рамото. — Не ми е за пръв път да ми бият шута.
Рейчъл затърси из джобовете на робата си забравена носна кърпичка.
— Не искам да насочиш омразата си към него.
— Не можеш да очакваш чудеса.
— О, Ник, ако можеше през всичките му погрешни ходове да прозреш колко си му скъп.
— Без лекции, ако обичаш. — Стори му се, че очите й са сухи и едва забележимо въздъхна. — Държиш се, сякаш си влюбена в него. — Остана зашеметен от изражението в очите й — нещастен измъчен поглед миг преди сълзите отново да го замъглят. — О, Господи! — Тя избухна в ридания и това като че ли даде нова насока за мисълта на Ник. — Искаш да кажеш, че не става въпрос само за секс?
— Така трябваше да бъде. — Той плахо я прегърна и тя отпусна глава на рамото му. — Господи, как можах да допусна това? Не искам да съм влюбена в когото и да било.
— Трудна работа. — Ник осъзна, че я е прегърнал силно като истински закрилник. Та той възприемаше терзанията й почти като неин брат. Досега не беше му се случвало някой да плаче на рамото му или да търси подкрепа от него. — Ами той? И той ли го е закъсал като теб?
— Не зная. — Рейчъл изхълца, издуха носа си. — Не сме говорили за това. Пък и няма какво да говорим. Всичко това с абсолютно нелепо. А аз съм направо смешна. — Засрамена от себе си, тя лекичко се отдръпна. — Да приемем, че тази вечер просто всеки от нас е изпуснал нервите си. Моля те, не му казвай какво сме си говорили.
— Това зависи най-вече от теб.
— Прав си. Благодаря ти. — Рейчъл избърса нова издайническа сълза с опакото на ръката си. — Постарай се да не ме мразиш прекалено много.
— Аз не те мразя. — Ник се облегна назад, внезапно почувствал залялото го изтощение. — Не зная какво чувствам. Навярно съм си мислел, като дойда тук тази вечер, да ти докажа, че аз съм по-добрият. Глупава работа.
— И двамата сте невероятни — увери го Рейчъл. — Иначе откъде-накъде разумна жена като мен ще залети и по двамата едновременно?
Ник вяло се усмихна.
— Няма що, подходящ избор.
— Така си е. — И тя докосна бузата му. — Кажи ми, че ще се върнеш при него.
Устните на Ник се извиха в упорита тънка линия.
— Къде другаде бих могъл да отида?
Но тя очакваше друг отговор.
— Кажи ми, че ще се върнеш там и ще поговориш с него, за да оправите нещата.
— Единствената ти грешка е, че си хлътнала не по когото трябва.
— Може и да си прав — обнадеждена призна Рейчъл. — И все пак май ще е по-добре да дойда с теб.
— Както искаш. Но няма да е зле преди това да си измиеш лицето. Очите ти са червени.
— Добре тогава. Дай ми пет минути.
Оставаше половин пресечка до бара, когато Рейчъл усети как Ник започва да се напряга. Раменете му бяха приведени, веждите — свъсени ниско, ръцете — пъхнати в джобовете.
Типична реакция, рече си тя. Звярът мъжкар с настръхнала козина оголва зъби, за да покаже на противника колко е силен.
Премълча си това свое наблюдение, защото знаеше, че на никой от двамата не би било приятно да го чуе.
— Чуй как виждам нещата — рече тя, като спря пред вратата. — Днес без друго нямаше много клиенти, пък и вече минава един. Ще изчакаме барът да затвори и после ти ще кажеш каквото си намислил. Аз ще бъда само посредник.
Ник се запита дали тя си дава сметка колко ще му е трудно.
— Както кажеш — въздъхна примирено.
— И ако някой ще размахва юмруци — добави Рейчъл, като дръпна вратата, — то това ще бъда аз.
Думите й предизвикаха вяла усмивка, която се стопи още щом влязоха.
Рейчъл излезе права. Заведението бе полупразно, както често се случваше в средата на седмицата. Повечето от редовните клиенти вече си бяха тръгнали. На бара седяха само няколко души, които Зак обслужваше сам. Лола почистваше масите. Тя само вдигна очи, погледна одобрително Рейчъл и отново се залови с работата си.
Зак надигна бутилка минерална вода. Рейчъл срещна погледа му, не й убягна облекчението, проблеснало миг преди той да сведе очи.
— Ей, барман — пошегува се тя, като се настани на едно от високите столчета, — да ти се намира кафе?
— Естествено.
— Нека бъдат две — каза Рейчъл, като отправи многозначителен поглед към Ник.
Момчето не каза нищо, но седна на столчето до нея.
— Знам една стара украинска традиция — отново поде Рейчъл, когато Зак постави чашите на плота. — Нарича се семейно събиране. Готов ли си за подобно нещо?
— Да. — Зак с жест посочи брат си. — Ще мога да го понеса, струва ми се. Ами ти?
— Тук съм — изръмжа Ник.
— Ей! — провикна се някакъв мъж, който май отдавна бе превишил дозата си. — Ще ми се донесе ли тук още една чаша бърбън?
— Няма да стане. — Зак приближи към човека с каната в ръка. — За утеха ти предлагам безплатно кафе.
Мъжът облещи насреща му кръвясали очи.
— Ти за какъв се мислиш, бе, да не си социален работник?
— Нещо такова.
— Казах вече, жаден съм по дяволите.
— Тук повече няма да получиш.
Пияният протегна ръка и сграбчи пуловера на Зак. Като гледаше хилавото му телосложение, Рейчъл реши, само пиянската смелост го кара да се заяжда със Зак.
— Това тук бар ли, или църква?
Нещо проблесна в очите на Зак. Рейчъл остана с впечетлението, че първа го е доловила и тъкмо се канеше да слезе от столчето си, когато Ник хвана ръката й.
— Той сам ще се справи — рече момчето.
Зак сведе поглед към ръцете, смачкали пуловера му, сетне изгледа недоволния клиент право в лицето. Когато заговори, гласът му звучеше с удивителна кротост.
— Странно е това, дето питаш. Познавах навремето симпатяга, от Ню Орлийнс трябва да беше. И той обичаше бърбън. Една нощ тръгнал от бар на бар, после ги повтаря и накрая едва се държал на краката си. Разправят, че бил толкова пиян, че накрая влязъл в църква, а си мислел, че е поредният бар. И се изтъпанил отпред… там дето е олтарът, де. Ударил с юмрук и поискал едно двойно. И после паднал и умрял. — Зак внимателно разтвори пръстите, сграбчили дрехата му. — Та си мисля, де, ако изпиеш толкова много бърбън, че да забравиш къде се намираш, нищо чудно да паднеш мъртъв в някоя църква.
Мъжът изруга и грабна чашата с кафе.
— Много хубаво си знам къде съм.
— Това е добра новина. Тук не обичаме да се разправяме с трупове.
Рейчъл чу приглушения смях на Ник.
— Това истина ли е, или лъжа? — прошепна тя.
— По малко и от двете. Той винаги знае как да се оправя с пияниците.
— С блондинката обаче не успя да се справи.
— Каква блондинка?
