— Нима…
— Където кажеш — тутакси отвърна Ник. — Гаден кучи син. Все ти ще ми тровиш живота. — Понечи да нанесе удар и само болката в очите му попречи на Зак да отвърне. — Ти винаги искаше да бъдеш пръв, нали? — Задъхан от възмущение, той бутна Зак към стената. — Затова ли ме залъгваше с ония приказки за семейство. Нали се сещаш къде можеш да завреш проклетите си съвети, братле.
— Моля те, Ник. — Рейчъл вдигив ръка, ала се отдръпна, съзряла бушуващия в очите му гняв.
— Ти да мълчиш. И на твоите глупости се наслушах там горе. Не мога да отрека, много те бива, без малко да се хвана. Знаеше как се чувствам, а през цялото време си ме мамила.
— Това не е истина, Ник.
— Лъжлива кучка.
Главата му се отметна назад, тъй силен бе ударът на Зак под брадичката. Сега и двамата усещаха вкуса на кръв.
— Ако искаш да се биеш с мен, давай. Но на нея така няма да говориш.
Стиснал зъби, Ник обърса кръвта от устните си. Искаше да изпитва омраза. Имаше потребност от омразата,
— Върви по дяволите. И двамата вървете по дяволите.
Рязко се обърна и се втурна навън.
— О, Господи. — Рейчъл покри лицето си с ръце, ала нищо не бе в състояние да заличи болката, която бе съзряла в очите на Ник. — Ама че бъркотия. Отивам да го настигна.
— Остави го.
— Аз съм виновна — рече тя изнемощяла от отчаяние. — Трябва да опитам.
— Казах ти, остави го на мира.
— По дяволите, Зак…
— Извинете.
Някой почука на отворената врата. Рейчъл се обърна и без малко да простене.
— Съдия Бекет.
— Добър вечер, адвокат Станисласки. Господин Мълдун, отбих се да изпия един от прочутите ви коктейли „Манхатън“. Предполагам, ще ми го приготвите, докато си поговоря с адвоката на брат ви.
— Ваше благородие, моят клиент.
— Видях вашия клиент да изхвърча оттук. Устата ви кърви, господин Мълдун. — Сетне се обърна и погледна Рейчъл. — Е, защитник?
— Избрахте най-подходяшия момент — промърмори Рейчъл. — Ще се опитам да обясня — каза тя на Зак. — Не се тревожи. На Ник му е нужно малко време да се поукроти…
— И смяташ, че ще се върне усмихнат? — довърши Зак. Гневът му бързо се топеше, ала на негово място нарастваше чувството за вина. — Аз не мисля така. И освен това вината не е твоя. — Безкрайно съжаляваше, че не може дв й предложи нищо повече от собственото си чувство, че отново е претърпял провал. — Той е мой брат. И аз нося отговорността. — Поклати глава, за да й попречи да възрази. — Отивам да приготвя питието.
Рейчъл понечи да го спре, ала дръпна ръката си. Каквото и да кажеше сега, нямаше да намали болката. Съществуваше, макар и минимална възможност, поне да разсее най-мрачните опасения на съдията.
Откри я на една от закътаните маси в дъното. Елегантните сини панталони и бял пуловер не бяха отнели дори частица от властното излъчване, което тази жена придобиваше, облечена в черната съдийска тога.
— Седнете, защитник.
— Благодаря.
Бекет се усмихна и затрополи с розови нокти по ръба на масата.
— Долавям как зацепват колелцата. Каква част от истината да й кажа, каква част да се опитам да прикрия? Винаги ми е приятно да ви видя в съдебната зала, адвокат Станисласки. Не ви липсва стил.
— Благодаря — повтори Рейчъл. Питиетата пристигнаха и тя се възползва от промеждутъка, докато им сервират, за да събере мислите си. — Боя се, че съществува напълно основателна вероятност погрешно да изтълкувате онова, на което станахте свидетел.
— Тъй ли? — С усмивка съдия Бекет опита питието си. Потърси погледа на Зак и кимна одобрително. — И какви според вас е моята преценка?
— Нима не е очевидно, Ник и брат му спореха разгорещено.
— Биеха се — поправя я Бекет и разбърка питието с набодената черешка, преди да я захапе. — При спорове човек използва думи. И макар думите понякога да оставят белези, не може да се каже, че предизвикват кървави следи.
— Вие нямате братя, нали, ваше благородие?
— Права сте, нямам.
— Аз пък имам.
Бекет леко вдигна едната си вежда и отново отпи от чашата.
— Добре, този аргумент се приема. Та за какво спореха те?
Рейчъл реши по възможност да избегне най-парливият проблем.
— Това беше просто недоразумение. Не мога да отрека, и двамата са избухливи и при такъв темперамент едно недоразумение често може да прерасне в…
— Спор? — подхвърли Бекет.
— Да. — В желанието си да бъде по-убедителна Рейчъл се наклони напред. — Ник има невероятен напредък, съдия Бекет. В началото, когато ме определиха за негов защитник, бях готова да си съставя прибързаното заключение, че е поредният неудачник от улицата. И все пак нещо ме накара да поправя преценката си.
— Една жена е склонна по този начин да изтълкува блуждаещият поглед в очите.
Изненадана, Рейчъл примига.
— Да, така е.
— Продължавайте.
— Стори ми се толкова млад, а открих, че е загубил вяра в себе си, както и във всички останали. После се запознах със Зак, научих някои подробности за миналото на Ник и реших, че нещата имат своето обяснение. В живота на това момче никой не се е задържал достатъчно дълго, той на никого не е могъл да разчита или да се довери. А по отношение на Зак той имаше такова желание. Макар непрестанно да се преструва на отегчен, лишен от чувства бунтар. Който е прекарал с тях достатъчно дълго, ще се увери, че те имат нужда един от друг.
— А какви са взаимоотношенията ви с другия сънастойник?
С безизразно лице Рейчъл се отпусна в стола си.
— Според мен въпросът е неуместен.
— Тъй ли? Да го оставим тогава. — И тя махна с ръка. — Продължавайте.
— Близо два месеца вече Ник се държи напълно прилично. С отговорност се отнася към задълженията, с които го товари Зак. Развива и другите свои интереси. Свири на пиано.
— Така ли?
— Когато научи за влечението му към музиката, Зак му купи пиано.
— Това не ми се струва основателен повод за размахване на юмруци. — Лека усмивка заигра на устните на съдията, когато тя разклати питието в чашата си. — Избягвате основния въпрос, защитник.
— Искам да разберете, че този изпитателен срок преминава успешно. Случилото се тази вечер е последица от недоразумение и избухливост. То е по-скоро изключение, отколкото правило.
— Не се намирате в съда.
— Да, така е, ваше благородие, нo не бих искала онова, което видяхте да навреди на клиента ми, когато се срещнем в съдебната зала.
— Дадено. — Доволна от изявата на Рейчъл, а и от чутото, съдия Бекет разклати кубчетата лед в чашата си. — Обяснете случилото се тази вечер.
— Стана по моя вина — заяви Рейчъл и отмести чашата си встрани. — Погрешна преценка от моя страна, която наведе Ник на мисълта, че изпитва… нещо.
