условията на изпитателния срок, тя щеше да бъде принудена да издаде присъда.
Дори присъдата да бе от най-леките, нима тя щеше да бъде в състояние да си прости? Нима Зак щеше да й прости провала? А най-голяма опасност криеше реакцията на Ник, когато се почувства отхвърлен за пореден път и обществото в лицето на съда го тикне зад решетките.
Искаше да вярва, че той ще се върне при Зак. Все още ядосан, да… враждебно настроен, без съмнение… може би дори готов за нова юмручна схватка. Всичко това можеше да намери своето разрешение, стига само да се върне.
Да, но ако не се прибере… Стресна я звънецът на домофона. С пълното съзнание, че отдавна е минало полунощ, тя се изправи. Единствената й надежда бе това да е Зак, който идва да й каже, че Ник е в безопасност.
— Да?
— Искам да се кача. — Това бе гласът на Ник, раздразнителен, настойчив. Рейчъл потисна победоносния вик на облекчение.
— Заповядай — изрече с престорено безгрижие и натисна копчето. — Хайде, влизай.
Притисна с пръсти очите си, за да спре напиращите сълзи. Глупаво бе да се поддава на чувствата си. Нали логиката подсказваше, че той рано или късно ще се върне. Нима не бе казала същото и на Зак?
Щом чу припряното почукване, тя тутакси отвори вратата, думите потекоха от само себе си.
— Да знаеш само колко се разтревожих. Без малко да тръгна да те търся, но дори не знаех откъде да започна. О, Ник, толкова съжалявам. Ужасно ми е мъчно!
— Съжаляваш, че те изобличих на място? — Той влезе и блъсна вратата с гръб. Първоначално не бе възнамерявал да дойде тук, но толкова време се скита без посока, без ясна мисъл в главата. И ето че в един момент му хрумна, че единствено тук може да дойде. — Съжаляваш, че влязох ненадейно и ви заварих двамата със Зак?
Агонията не бе свършила, осъзна Рейчъл. Изразът в очите му бе не по-малко опасен от настървението с което нападна Зак в кабинета му.
— Съжалявам, че те нараних.
— Съжаляваш, че разкрих каква си всъщност. Оказа се обикновена лъжкиня.
— Някога не съм те лъгала.
— Напротив, достатъчно бе да си отвориш устата. — Не мърдаше от вратата, стоеше с прибрани до тялото ръце, свити в юмруци с побелели кокалчета. — Ти и Зак. През цялото време, додето се преструваше на загрижена за мен, ти си била с нето.
— Но аз наистина се безпокоя за теб… — започна Рейчъл, но той я прекъсна.
— Сега разбирам колко много сте се забавлявали за моя сметка. Горкият неудачник Ник, лута се като слепец, а всички му завиждат, задето му се е паднала такава готина адвокатка. Лежали сте си в леглото вие двамата и сте се кикотили до прилошаване.
— Не. Изобщо не е било така.
— Нима ще ми кажеш, че не си спала с него?
Съзря верния отговор в очите й, преди и тя да си изпусне нервите.
— Това няма нищо общо. Пък и аз нямам намерение да обсъждам…
Изневиделица той сграбчи реверите на робата й, завъртя я в кръг. Гърбът й се удари във вратата. Първата точица страх заседна в гърлото й, когато Ник приближи лице на сантиметри от нейното. Тя виждаше само очите му, яркозелени, хвърлящи гневни искри.
— Защо го направи? Защо бе нужно да се подиграваш с мен? Защо избра тъкмо брат ми?
— Ник. — Беше хванал китките й и тя направи усилие да се измъкне. Гневът обаче вливаше допълнителни сили в това жилаво тяло.
— Представяш ли си какво изпитвам, като знам, че докато съм си мечтал колко хубаво ще ни бъде заедно, ти си била с него? А той е знаел. Знаел е.
— Причиняваш ми болка — промълви Рейчъл.
Беше си въобразявала, че думите ще прозвучат спокойно, дори авторитетно. А ето че гласът й затрепери, издаде неистовия ужас. Миг-два очите на Ник останаха безизразни, след което се вторачиха в ръцете му. А пръстите се впиваха в раменете на Рейчъл. Отвратен, той се отдръпна и я изгледа невиждащо.
— Отивам си.
Има моменти, когато човек реагира импулсивно. Ето че сега, без да се замисли, Рейчъл се облегна на вратата за опора.
— Недей. Моля те. Не искам да си тръгваш по този начин.
Личеше си, че Ник се отвращава от себе си.
— Никога преди не съм използвал сила срещу жена. Та аз не съм негодник, за Бога.
— Не си ме наранил. Нищо ми няма.
Ала той забеляза, че лицето й е мъртвешки бледо.
— Цялата трепериш.
— Добре де, треперя. Не може ли да седнем за минутка поне?
— Не биваше да идвам тук, Рейчъл. Не биваше да те нападам по този начин.
— Радвам се, че дойде. Засега и това е достатъчно. Моля те, хайде да седнем.
Уплашен, че тя няма да отстъпи, ако той не изпълни молбата й, Ник кимна.
— Иска ти се да заемеш по-удобна позиция, та да ме замериш с някой тежък предмет. Предполагам, трябва да ти го позволя. — Накрая се поддаде на изкушението и се стовари на канапето с увиснали рамене. — Предполагам, ще поискаш да те отстранят от делото.
— Това няма нищо общо. Освен това нямам пoдобно намерение. — Понечи да си вземе чашата изстинал чай, но се уплаши, че ръцете й още не са спрели да треперят. — Това е нещо лично, Ник. Аз обърках нещата. Трябваше да бъда предпазлива. И сега нищо не е в състояние да ме оправдае. — Поемайки дълбоко дъх, тя сплете пръсти. — Онова, което се случи между Зак и мен, не бе предвидено, да не говорим, че противоречи на професионалната етика.
Ник презрително изсумтя.
— Още малко и ще ми кажеш, че не си могла да устоиш.
— Не — тихо промълви Рейчъл. — Можех. Човек винаги има възможност за избор. Аз просто не пожелах да се овладея.
Думите, тонът, с който бяха изречени, го накараха да се намръщи. Когато й позвъни, беше сигурен, че тя ще избере най-лесния път за отстъпление.
— И тъй, ти избра него.
— Стана тъй внезапно… — Не беше сигурна, че действително съществуват думи, които да опишат случилото между нея и Зак. — И все пак можех да попреча. Или поне да го отдалеча във времето. Не го направих и вината е изцяло моя. Фактът, че и двамата бяхме определени за твои временни настойници, допълнително утежнява вината ми, но… — Тя поклати глава. — Никакво но… Аз се провалих. — Очите й срещнаха неговите с молба да й повярва. — Никога не сме те смятали за неудачник. И изобщо не сме ти се присмивали. Каквото и да мислиш за мен, не позволявай това отново да развали отношенията ти със Зак.
— Той най-подло ме измести.
— Ник. — В гласа й се долавяше търпение и съчувствие. — Това не истина. И ти го знаеш.
Дълбоко в себе си той действително го знаеше, питаше се кога бе проумял, че онова между него и Рейчъл е плод единствено на въображението му. Ала дори да признаеше колко отдавна бе прозрял истината, това нямаше да намали обидата.
— Аз те харесвах.
— Зная. — Очите й отново се напълниха, сълзите потекоха по бузите й. — Съжалявам.
— За Бога, Рейчъл. Недей. — Имаше чувството, че повече няма да издържи. Отначало я бе уплашил, а ето че сега я разплака. — Моля те, недей.
— Добре, няма. — И тя рязко избърса сълзите, но не спря да плаче. — Разбери, чувствам се ужасно. Обърна ли поглед назад, откривам десетки други начини, по които съм могла да постъпя. Аз обикновено добре се владея. — Изхълца в усилието да възвърне самообладанието си. — Мразя се, действително се
