— Няма да стане. — Зак се подпря на стената до вратата. Чувстваше се далеч по-добре откакто изведоха брат му от реанимацията, ала все още не бе готов да се върне на своя кораб.
— Господ да ме пази от твърдоглави ирландци. — Жената застрашително изгледа Рейчъл. — Госпожо Мълдун, вие имате ли някакво влияние върху този човек?
— Аз не съм госпожа Мълдун, а отговорът на въпроса ви е не. Струва ми се, ще успеем да го примамим навън, стига да се увери, че при Ник всичко е наред. Брат ми не бива да се застоява прекалено дълго.
— Онова ченге е ваш брат? — Жената въздъхна и поклати глава. — Добре тогава. Давам ви пет минути и след това да ви няма. Ще повикам охраната и ако се наложи, ще наредя да ви изхвърлят.
— Да, госпожо.
— Това се отнася и за онзи гигант, дето ме преследва като привидение из коридорите.
— И двамата ще ги заведа у дома — обеща Рейчъл и бързо се огледа, забелязала вратата да се отваря. — Алекси?
— Свършихме. — Не можеше да скрие огромното си задоволство. — Доста работа ми се отваря.
— Посочи ли кои са? — поиска да знае Зак.
— И тримата. Освен това изглежда е готов да свидетелства.
— Бих искал…
— Никакъв шанс — бързо-бързо изрече Алекси, забелязал Зак да свива ръце в юмруци. — Хлапето само избра най-правилния път, Мълдун. Поучи се от него. Помогни и ти с каквото можеш, Рейчъл.
— Ще се опитам — отвърна тя. — Ако наистина се каниш да говориш с него, съветвам те да се стегнеш, Зак.
— Оня кучи син стреля по брат ми.
— За което ще си плати.
Зак рязко кимна и влезе в стаята на Ник. Застана пред леглото, пристъпвайки от крак на крак.
— Как се чувстваш?
— Добре съм. — Чувстваше се изтошен след разговора с Алекси, но нямаше да си го признае. — Исках да поговорим. Да ти разкажа всичко. Да ти обясня.
— Това може да почака.
— Не. Нали аз съм виновен. Всичко стана по моя вина. Това бяха Кобрите, Зак. Знаели са кога да дойдат и как да проникнат вътре, защото аз им казах. Всъщност не знаех… Кълна ти се, не знаех какво се готвят да направят. Макар че не очаквам да ми повярваш.
Миг-два напрегнато очакване и едва тогава Зак се опомни.
— Защо да не ти повярвам?
Ник стисна очи, додето клепачите го заболяха.
— Ужасна каша забърках. Както винаги. — И сетне разказа за случайната си среща с Кеш в клубчето за електронни игри. — Мислех, че просто иска да си поговорим. А той през цялото време ме е цедил за информация. За да те накисна.
— Ти си му вярвал. — Зак мина от другата страна на леглото и хвана ръката на Ник. — Мислел си, че е твой приятел. Това не означава, че си забъркал каша, Ник, то просто означава, че се доверяваш на хора, които не го заслужават. Ти не си като тях. — Когато Ник отново отвори очи, Зак още по-крепко стисна ръката му. — Объркал си единствено себе си, и то защото дълго време си се опитвал да бъдеш като тях. Но сега с тях е свършено.
— Няма да ги оставя да се измъкнат.
— Ние няма да ги оставим. Тази каша ще оправим заедно.
— Добре — въздъхна Ник. — Както кажеш.
— Всеки миг ще ме изритат оттук, за да те оставя на мира. Утре ше дойда пак.
— Зак — повика го Ник тъкмо преди да отвори вратата. — Не забравяй пържените картофки.
— Имаш ги.
— Е? — попита Рейчъл отвън.
— Всичко е наред. — Сетне я вдигна на ръце и я притисна. Стори му се дребна и тъничка, ала устойчива като желязна котва в буйно море. — Ела с мен у дома моля те — прошепна, притиснал лице в косите й. — Остани при мен тази нощ.
— Да вървим. — Тя го целуна по бузата. — Пътем мога да си купя четка за зъби.
Доста по-късно, когато го обори сънят, тя остана да лежи будна до него. Чудесно знаеше, че в продължение на четирийсет и осем часа не бе подвивал крак за повече от пет минути. Странно, помисли си тя, загледана в лицето му на меката светлина, процеждаща се през спуснатите щори. Никога преди не беше й хрумвало, че е толкова приятно да се грижи за някого. И все пак не можеше да отрече какво огромно удовлетворение изпита, когато му помогна да се отърси от напрежението и умората на изминалите дни, преди да потъне в обятията на съня.
Колкото са по-големи… каза си тя, но дори наум не довърши мисълта си, а просто го целуна по челото.
Тя самата се чувстваше безкрайно изморена, ала не успяваше да заспи. Колкото и неприятно да бе, трябваше да признае, че за първи път в живота си изпитва неувереност каква трябва да бъде следващата й стъпка.
А любовта не следваше обичайната логика. Тя не се подчиняваше на прости правила или стари амбиции. И все пак броени дни оставаха до мига, когато връзката помежду им щеше да се скъса. Щяха да влязат в съда и да изчакат официалното решение.
А сега трябваше да предвиди по-нататъшното развитие на събитията и да се примири с него.
Зак я бе помолил да се пренесе при него. Рейчъл се обърна по гръб, загледана в сенките, играещи по тавана. Това може би бе достатъчно смела стъпка. Или дори прекалено смела. В момента въпросът бе да реши с какво може да се примири и с кое не може да се раздели.
Боеше се, че на първо място трябва да превъзмогне потребността да се събужда до него.
Мъжът до нея потръпна, от гърдите му се изтръгна сподавен вик и ето че той се събуди. Рейчъл тутакси посегна да го успокои.
— Шшшт. — Докосна бузата му, погали го. — Всичко е наред. Не се тревожи.
— Урагани — като в несвяст промърмори той. — Някой път ще ти разкажа.
— Добре. — Тя сложи ръка на сърцето му, сякаш за да го укроти. — Хайде, заспивай, Мълдун. Ти просто си изтощен.
— Хубаво е, че си тук. Много ми е хубаво.
— И на мен ми харесва. — В следващия миг усети как той плъзва ръка нагоре по бедрото й и вдигна вежди. — Не започвай нещо, което не ще бъдеш в състояние да завършиш.
— Искам само да ми върнеш фланелката. — Той плъзна ръце под меката материя, додето прелестните й гърди изпълниха шепите му. Утеха. Възбуда. Съвършенство. — Точно както и предполагах. Това тяло е направо неуправляемо.
— Играеш си с огъня — предупреди го Рейчъл.
— Присъни ми се онзи стар сън. — Умората просто забавяше движенията му, придаваше сластна нежност на всяка въздишка. Без да се усети, Рейчъл вдигна ръце, сякаш понесена от спокойни води. — Сънят ме накара да си спомня какво е да прекараш месеци наред в морето, без да видиш жена. — Той приближи устни до нейните, очерта ги с език. — Без да я вкусиш.
Рейчъл блажено въздъхна.
— Разказвай ми още.
Устните му отново посрещнаха нейните, сладостно меки, мамещи.
— Когато се събудих, усетих уханието на косата ти, на кожата ти. Седмици наред се събуждам с желанието да си до мен. А сега мога да се събудя и да съм сигурен, че ще бъдеш моя.
— И смяташ, че ще е толкова лесно?
— Да. — Той вдигна глава и й се усмихна. — Много лесно ще бъде, ще видиш.
Някак замислено тя го погали по гърба.
— Имам само още нещо да ти кажа, Мълдун.
— И какво ето?
