— Яж каквото съм ти сложил в чинията. Защо не си в трапезарията да флиртуваш с оная кльоща?
— Работя по въпроса — отвърна Натаниъл, налапал хапка торта. — Още са в трапезарията. Семейно събиране. — Стана, сипа си кафе и го доля с остатъка от рома. — Открили са някаква стара книга. А тя не е кльоща. — Бе сигурен в твърдението си, след като бе прегръщал Меган. — Просто е фина.
— Да, бе сигурно. — Помисли си за Коко, за издължените отлично оформени едри крайници. Отново изсумтя. — Всички женски са фини, докато не ти надянат халката на носа.
Никой не би нарекъл жените в трапезарията фини — не и когато течеше една от типичните за семейство Калхун разправии.
— Казах да го изгорим — Кейкей скръсти ръце на гърдите си и загледа злобно останалите. — След всичко, което научихме за Фъргюс от дневника на Бианка, изобщо не ми е ясно как може да искате да държим тази противна счетоводна книга тук.
— Не можем да я изгорим — облещи се срещу нея Аманда. — Това е част от нашата история.
— Заредена е с отрицателна енергия. — Лайла присви очи към книгата, поставена на средата на масата. — Ще ни донесе нещо лошо.
— Може и да е така — поклати глава Макс. — Само че не мога да позволя да изгорите една книга. Каквато и да е тя.
— Това не ти е литература — измърмори Кейкей.
Трент погали напрегнатото рамо на жена си.
— Винаги можем да я върнем там, където я намерихме, или да обмислим предложението на Слоун.
— Според мен, една стая, посветена на семейни реликви… — Слоун погледна Аманда. — Части от историята на Кулите, ще бъде интересно място. Не само за хотела, но и за семейството.
— Не съм сигурна… — Сузана сви устни и се опита да разсъждава обективно. — Малко необичайно ми се струва да излагаме нещата на Фъргюс до тези на Бианка или на леля Колийн, на чичо Шон и на Итън.
— Той може и да е бил голяма гад, ала въпреки това си остава част от семейството. — Холт допиваше кафето. — Тук съм съгласен със Слоун.
Тези думи, разбира се, предизвикаха малка буря от възражения, недоволство и други предложения. Меган седеше и наблюдаваше всичко в пълно удивление.
Изобщо не искаше да остава. Не и на семейното събиране. Само че веднага я бяха накарали да седне мирно. Семейство Калхун винаги се обединяваха, когато имаше нужда.
Докато се вихреше спорът, тя погледна обекта на кавгата. Когато Аманда я остави в кабинета й, Меган не успя да устои на изкушението. След като почисти кожената подвързия, тя прелисти страниците, лениво пресметна колоните и цъкаше възмутено, когато откриваше по някоя и друга грешка. Беше прочела и част от бележките в полетата и бе открила, че Фъргюс Калхун е бил студен, амбициозен и егоистичен човек.
Но пък едва ли една счетоводна книга си струваше подобна разправия. Особено след като последните няколко страници бяха просто цифри, без всякаква система и ред.
Каза си, че това не й влиза в работата, ала в същия момент дойде краят на спокойствието й.
— Кажи, Меган, мила, ти какво мислиш? — Неочакваният въпрос на Коко я стресна.
— Моля?
— Ти какво мислиш? Още не си ни казала мнението си. А ти все пак си най-квалифицирана.
— Квалифицирана ли?
— Това е счетоводна книга — изтъкна Коко. — А ти си счетоводителка.
Ето че по този въпрос Меган не успя да каже нищо логично.
— Всъщност това не е моя работа — започна тя, но бе заглушена от множество обяснения и се оказа, че определено бе нейна работа. — Ами за… — Меган огледа присъстващите на масата и установи, че всички я гледат. — Според мен това ще бъде доста интересна реликва… Доста е… Интересно е да се прегледа една стара счетоводна книга. Нали разбирате, и разходите, и заплатите на персонала. Може да ви се стори интересно как са си разпределяли парите семействата през 1913 година.
— Ами разбира се! — плесна с ръце Коко. — Разбира се, че си права. Снощи си мислех за теб, Мег, докато хвърлях карти. Все ми излизаше, че ще се заемеш с нов проект — нещо свързано с цифри.
— Лельо Коко — каза Кейкей спокойно, — Меган ни е счетоводителка.
— Знам, скъпа, знам. — С ведра усмивка Коко я погали по косата. — Затова отначало не обърнах особено внимание. Ала все не можех да се отърся от чувството, че има и още нещо. Сигурна съм, че този проект ще доведе до нещо прекрасно. Нещо, от което всички ще бъдем щастливи. Толкова съм щастлива, че ще се заемеш.
— Да се заема ли? — Меган погледна безпомощно брат си. В отговор получи само усмивка.
— Да проучиш счетоводната книга на Фъргюс. Можеш дори да я качиш на компютъра, кажи, че можеш! Слоун ни разказа колко си умна.
— Мога, разбира се, но…
Беше прекъсната от бебешки плач, долетял от предавателя на стената.
— Бианка? — попита Макс.
— Итън — казаха едновременно Кейкей и Лайла. Това бе краят на семейното събиране.
С какво по-точно се бе съгласила да се заеме, чудеше се по-късно Меган. Въпреки че почти не бе казала нищо, се оказа, че счетоводната книга на Фъргюс й бе поверена. Ала това си беше семеен въпрос.
Въздъхна и отвори вратата на терасата, за да излезе навън. Ако им кажеше това и изложеше мнението си практично и логично, щяха да я потупат по главата, да я щипнат по бузата и да й повторят, че бе част от семейството и повече приказки нямаше да има.
Как да спори?
Пое дълбоко приятния нощен въздух и долови аромата на фрезиите и розите на Сузана. Някъде в далечината се чуваше шумът на вълните, а въздухът бе влажен с леко солен вкус. Високо над нея блещукаха звезди, обградили луната, ярка като морски фар.
Синът й спеше, доволен, в безопасност, обграден от хора, които го обичаха.
Да проучи книгата на Фъргюс бе една незначителна услуга, с която щеше да се отплати за всичко, с което тези хора я даряваха.
Спокойствие. Да, каза си тя, семейство Калхун й бяха осигурили именно спокойствие.
Нощта бе наистина очарователна и затова Мег остави вратата отворена и пое по криволичещата каменна пътека сред облените от луната рози, поръсените със звезден прашец божури, чак до вистерията, разпростряла мънички цветчета към пътеката.
— „Тя бе призрачна наслада, щом за пръв път появи се пред моя взор.“
Меган трепна рязко и притисна ръка към сърцето си, когато от сенките се отдели сянка.
— Изплаших ли те? — Натаниъл пристъпи към нея, а върхът на пурата му проблесна в мрака. — Обикновено Уърдсуърт оказва по-различен ефект.
— Не знаех, че си тук. — И нямаше да излезе, ако знаеше. — Мислех, че си се прибрал у вас.
— Постоях малко при Холандеца в компанията на бутилка ром. — Той излезе на осветената от луната пътека. — Искаше да се оплаче от Коко, затова му трябваше компания. — Нейт леко дръпна от пурата. В първия момент лицето му се скри зад пушека и го превърна в мистериозно и много красиво. Ангел, изгонен от божия дом. — Красива нощ.
— Да, наистина. Ами…
— Недей да бягаш. Искаше да се поразходиш из градината. — Той се усмихна и се пресегна, за да откъсне един бледорозов божур. — Тъй като вече е почти полунощ, мисля, че времето е много подходящо.
Тя прие цветето и си забрани да попада под очарованието на този мъж.
— Наслаждавах се на цветята. Никога не ме е бивало особено да ги отглеждам.
— Трябва да им отдадеш сърцето си, както и да им осигуриш вода и тор.
Косата й бе пусната и се стелеше по раменете. Все още бе в строгото синьо сако и панталоните, които носеше по време на вечеря. Жалко, каза си Нейт. Щеше да е в духа на нощта, много подходящо за настроението му, ако бе в ефирна рокля. Но пък Меган О’Райли не бе от жените, които обикалят градините нощем в ефирни копринени рокли.
