— Много добре знам какво се опитваш да ми кажеш. Все още не съм сигурен дали идеята за бизнес с Холт излезе от мен. Беше направено предложение, подложи се на обсъждане, гласуване и бе одобрено. Следващото, което си спомням, бе, че подписвам документи. Интересно, помисли си Меган и се загледа в мъжествения му профил.
— Не ми приличаш на човек, който може да бъде склонен да направи нещо, което не иска.
— И аз така си мислех.
Тя се замисли за момент, след това се предаде.
— Прав си. Счетоводната книга е безкрайно интересна. Нямам търпение да се заема с нея.
— Надявам се не възнамеряваш да и посветиш всичкото си свободно време. — Нейт се заигра с краищата на потрепващата й от вятъра коса. Не, не е червена, каза си той. Златиста е, с вплетен пламък. — Искам и за мен да остане.
Меган предпазливо се отдръпна.
— Вече ти казах, не се интересувам.
— Истината е, че си притеснена, защото се интересуваш. — Нейт сви длан около брадичката й и извърна лицето й към себе си. — Сигурен съм, че ти е било трудно, че си решила да поставиш всички мъже под един знаменател с мръсника, който те е наранил. Затова ти казах, че ще бъда търпелив.
В очите й лумна гняв.
— Не ми казвай каква съм и как съм се справила. Не ти искам нито търпението, нито проявите на разбиране.
— Добре.
Той притисна устни към нейните без всякакво търпение. Целувката му бе настойчива, напрегната, неустоима, покори я и я лиши от последната глътка въздух.
Жарта, която тлееше в гърдите й след първия път, когато Нейт я целуна, се разгоря в неукротим пламък. Тя искаше — копнееше — да усети още по-силно тази огнена топка. Мразеше се за проявената слабост, но се остави да обгори.
Бе доказал своето, помисли си той, когато откъсна устни от нейните и ги притисна към бурно препускащия пулс на гърлото й. Ала както го доказа, така се оплете в сложния възел на желанието.
Желание, което трябваше да почака, защото Меган съвсем не бе готова за него. Защото имаше значение — тя имаше значение — много повече, отколкото си бе представял.
— Кажи ми пак, че не се интересуваш — прошепна Нейт до устните й, ядосан, че не можеше да вземе онова, което бе така очевидно негово. — Кажи ми, че не искаш да те докосвам.
— Не мога. — В гласът й прозвуча отчаяние. Искаше й се той да я докосва, да я вземе, да я хвърли на земята й да люби диво и ненаситно. Искаше й се Нейт да вземе решението, той да поеме отговорността. Засрами се. Каква страхливка. — Само че едното желание не е достатъчно.
— Разтърсена, Меган се отдръпна и се изправи. — За мен няма да бъде достатъчно. И преди съм желала. — Изпъна се, тръпнеща на лунната светлина, с развяна от вятъра коса, очите и диви и изпълнени със страх.
Натаниъл се прокле, а след това прокле и нея за твърдостта й.
— Аз не съм Дюмонт. А ти не си седемнадесетгодишно момиче.
— Много добре знам коя и каква съм. Но не знам ти кой си.
— Опитваш се да се измъкнеш, Меган. Ние с теб се познахме още от първия миг.
Тя отстъпи крачка назад, защото знаеше, че бе прав. Защото това я ужасяваше.
— Това, за което говориш, е физическо привличане.
— Може би говоря за съдба. — Каза го тихо и също се изправи. Беше я изплашил и се презираше. Да притесниш уязвима жена е едно, но да я плашиш — съвсем друго. — Имаш нужда от време да помислиш за това. Аз също. Ще те изпратя.
Меган протегна ръка, за да го спре.
— И сама мога да се прибера. — Врътна се и затича по обляната от лунната светлина пътека.
Той изруга тихо. Седна отново, извади нова пура и я запали. Нямаше смисъл да си ходи. Вече знаеше, че няма да може да заспи.
Късно на следващия следобед, когато някой почука на вратата на кабинета й, Меган вдигна глава от счетоводните книги.
— Влез.
— Извинявай, че те прекъсвам. — Коко пъхна глава в стаята. Меган с изненада забеляза, че този път гладката й коса бе абаносово черна. Очевидно жената сменяше цвета си също толкова често, колкото и настроенията. — Не си ставала дори за обяд — каза Коко и внесе огромен сребърен поднос, грижливо подреден.
— Не се притеснявай. — Меган погледна часовника и с изненада установи, че минава три. — Имаш достатъчно работа и без да се грижиш за мен.
— Това си е част от обслужването. — След като постави подноса на масичката, Коко започна да сервира. — Не можем да ти позволим да пропускаш храненето. — Тя погледна към монитора, към отворените книги, калкулатори и прилежно подредените папки. — Мили Боже, колко много цифри. Цифрите винаги са ме притеснявали.
— Не бива да им се оставяш те да диктуват положението — каза Меган през смях. — Щом разбереш, че едно и едно правят две, можеш да сметнеш всичко останало.
Коко се вгледа в екрана, без да крие съмнението си.
— Щом казваш, скъпа.
— Тъкмо приключвах първото тримесечие на „Шипшейт“. Истинско предизвикателство.
— Радвам се, че мислиш така. — Коко се извърна от екрана и цифрите, преди да я бе заболяла главата. — Само че никой от нас не иска да се преуморяваш. Приготвила съм ти леден чай и чудесен комбиниран сандвич.
Храната имаше много апетитен вид, особено след като не можа да хапне нищо на закуска. Това бе закъснелият ефект от снощния сблъсък с Натаниъл.
— Много ти благодаря, Коко. Извинявай, че заради мен си остави работата.
— О! — Коко махна веднага с ръка, а Меган стана, за да си вземе чинията. — Хич не си го и помисляй. Честно да ти призная, скъпа, трябваше да я оставя — и да се махна от онзи тип.
— Холандеца ли? — Меган се усмихна, докато дъвчеше първата хапка. — Запознах се с него тази сутрин, когато слизах долу. Завих в погрешната посока и попаднах в хотелската част.
Малко притеснена, Коко започна да усуква плътната златна верижка на врата си.
— Надявам се не ти е казал нещо, с което да те обиди. Той е доста грубоват.
— Не. — Меган сипа две чаши чай и подаде едната на Коко. — Погледна ме лошо и ми каза, че ми трябва някоя и друга мръвка, за да ми скрие кокалите. Реших, че ще иска да ме натъпче с гръцкия омлет, който приготвяше, ала едно от момчетата изпусна чиния. Избягах, докато ругаеше бедното момче.
— Какъв език има само… — Коко се настани и приглади копринения панталон. — Ужасяващ. И винаги спори с мен за рецептите. — Тя затвори очи и потръпна. — Аз пък смятах, че съм търпелива жена и, ако ми позволиш да бъда нескромна, доста умна. Налагаше се да притежавам и двете качества, за да отгледам момичетата. — Коко въздъхна и вдигна ръце, готова да покаже, че е победена. — Но що се отнася до този мъж, нямам думи.
— Можеш да го освободиш — опипа почвата Меган.
— Невъзможно. Та той е като баща на Натаниъл, и на децата, а и те го обичат, въпреки че изобщо не разбирам защо. — Тя отново отвори очи и се усмихна смело. — Ще се справя, скъпа, а и трябва да призная, че той умее да готви някои основни простички неща. — Коко заглади новата си прическа. — А пък аз си намирам начини да се разсейвам.
Само че вниманието на Меган бе привлечено от първите думи на Коко.
— Значи господин Ван Хорн познава Натаниъл отдавна.
— А, повече от петнадесет години, доколкото знам. Заедно са работили във флота, заедно са плавали, както там му казват. Доколкото разбирам, господин Ван Хорн е поел Натаниъл под крилото си. Което говори доста добре за него. Бог е свидетел, че момчето имаше нужда от някой, който да му обърне внимание след
