с ръка и присви устни с подигравателно одобрение. — Хубави цици. Ако не си съгласна, ще направя това с майка ти, със сестрите ти, с онази азиатска пачавра, за която е женен брат ти. Сетне идва редът на лъскавата ти малка племенница. Младичките са най-сладички.
— Ще те убия — усещаше се студена и твърда като камък. Нямаше нужда да търси яростта си. Тя клокочеше в нея, но все още не изригваше. — Преди това ще те убия.
— Кой държи оръжието, Рина? — той прекара дулото по врата й. — У кого е силата? — заби цевта точно под челюстта й. — Кой от нас двамата е въоръжен?
— Ти — тя затвори очи и събра смелостта си върху скалата от ярост. Свърши си работата, Рина. Длъжна си да си свършиш работата както О’Донъл. — Ти, Джоуи.
— Дяволски си права. Твоят баща за моя, кучко. Ако ми го дадеш, ще оставя останалите да живеят.
— Добре, ще му се обадя — остави сълзите да потекат, остави се да трепери. Нека да види каквото очакваше от нея — да бъде слаба и уплашена, да трепери от страх пред него. — Той ще предпочете да умре, но да не позволи да ги докоснеш.
— Много хубаво. Браво на него!
Джоуи премести тежестта на тялото си. Рина пое въздух. Седна бавно, без да го изпуска от очи, надявайки се той да види в нея само страх и молба за милост.
С течащи по лицето сълзи, тя вдигна ръка сякаш да прикрие гърдите си със скъсаната риза, сетне замахна с нея, удари неговата, в която бе пистолета и заби другия си юмрук в лицето му. Чу как пистолетът издрънча на пода и след това видя звезди, когато той се стовари с цялата си тежест върху нея.
В колата Бо пукаше пръстите на ръцете си. Какво правеше тази жена, по дяволите, защо се бавеше толкова много? Погледна към прозореца на спалнята й и видя, че лампата свети. Погледна отново часовника си.
Бавеше се много повече, отколкото трябва, помисли си той. Облекчението, бездействието, фактът, че беше четири сутринта, го унасяха и затваряха очите му.
Бо излезе от колата и отиде при полицая в полицейската кола.
— Смятам да вляза, може ли? Сигурно събира цял куфар дрехи, вместо да си вземе една чиста риза.
— Жени, нали ги знаеш.
— Все пак ще отида да видя.
Извади ключовете от джоба си. Щеше да се наложи да обмислят какво да правят с къщите, рече си, като ги огледа, докато се качваше по стълбите. Да продадат едната? Може би. Но коя? Да запазят и двете и да ги съединят? Щеше да бъде интересна работа, но накрая щяха да получат една огромна къща.
Бо потисна една прозявка и отключи вратата.
— Хей, Рина, да не си решила да ми пристанеш, та си приготвяш чеиза? Всъщност какво точно значи чеиз?
Той затвори вратата зад себе си, стигна до първото стъпало на стълбите, когато чу, че тя вика името му.
Носът й кървеше. Усещаше вкуса на кръвта в устата си, докато се бореше ожесточено. Джоуи я удряше — сигурно я удряше, но тя не чувстваше нищо друго, освен ярост и ужас. Дращеше лицето му и се опитваше да докопа очите.
Не само тя кървеше. Той обаче беше много по-силен и вече надделяваше.
Гласът на Бо я накара за закрещи.
— Бо! Излез! Повикай ченгетата! Бързо!
Джоуи се отмести от нея. Сигурно търсеше пистолета си. О, Боже! Оръжието й, къде беше оръжието й!
Зрението й бе замъглено, дробовете не можеха да поемат въздух. Сълзите се смесваха с кръвта по лицето й, докато пълзеше към вратата за собствения си пистолет.
Чуваше стъпки. Или може би това бяха ударите на сърцето й? Тя се претърколи, хвана оръжието с две ръце. И с ужас видя, че Джоуи не се бе навел за пистолета.
— Не го прави! За Бога! Не усещаш ли миризмата? Ще пламнеш като факла!
— Ти също — той задържа запалената клечка във въздуха. — Е, време е да видим какво значи да гориш.
И хвърли горящата клечка кибрит в локвичката на пода. Огънят избухна, разнесе се оглушителен рев — като див звяр, пуснат на свобода. Джоуи целият бе обхванат от пламъци.
Рина се претърколи, когато той скочи към нея. Закрещя, когато успя да сграбчи крака й. Бо я хвана и задърпа навън, потушавайки пламъците със собствените си ръце и тяло.
— В килера… има… одеяла — дишайки тежко, тя смъкна тлеещите си панталони. — Не пипай пожарогасителя, може да го е заредил. Върви! Бързо.
Обърна се назад с тракащи зъби.
Сега той крещеше. Издаваше ужасни, нечовешки звуци, като се мяташе из стаята. Огънят го бе обгърнал в прегръдката си отвсякъде.
Рина видя, стори й се, че вижда и винаги щеше да вижда очите му, приковани в нейните през пламъците, които изяждаха лицето му.
Джоуи успя да пристъпи към нея. Една крачка, сетне още една и падна, огънят го погълна и покри като разтопено море.
Те пристигаха. Полицаите блъскаха по вратата. Сирените виеха отвън. Камионите, маркучите, героите в пожарникарски костюми.
Тя се облегна на стената и загледа как той гори.
— Изнесете го — промърмори, когато Бо се върна. — В името на Бога, изнесете го оттук.
Епилог
Рина седеше до кухненската маса на майка си и пиеше изстудено вино, наметната с одеяло. Нямаше нужда брат й — Докторът, да й казва, че е в шок. Не й трябваше спешно отделение, нито успокоителни.
Нуждаеше се от това да бъде тук, просто тук.
Мехлемът, който Ан намаза върху изгарянията, беше наистина божествен.
— Имаш натъртени ребра, но нищо счупено, доколкото мога да преценя — Ксандър се намръщи при вида на израненото й лице. — Трябва да минеш на рентген, сестричке.
— По-късно, докторе.
— Втора степен — определи Ан като внимателно бинтоваше глезените й. — Имаш късмет.
— Знам — тя посегна към ръката на Бо и се усмихна на родителите си. — Знам.
— Трябва да хапне нещо и да си почине. Няма да я пусна на работа сега — заяви твърдо Бианка на Янгър.
— Разбира се, госпожо. Ще се заемем с всичко утре — рече той на Рина.
— Когато се разровим под пластовете и отломките, ще намерим таймерите. Не мисля, че имаше намерение да умира, не и преди да е приключил с нас. Но просто не можеше да си позволи да бъде унизен като баща си. Да бъде победен като баща си. Не можеше да приеме това, нито мисълта за бавна смърт. Това беше неговият избор.
— Трябва да хапнеш нещо. Ще направя яйца и всички ще ядат — Бианка отвори хладилника, сетне изведнъж покри лицето си с ръце и се разплака.
Гиб отиде до нея, но Рина го хвана за ръката.
— Остави на мен.
Дъхът й спря от болка, когато се изправи на крака, но успя да стигне до майка си и да я прегърне.
— Мамо, всичко е наред. Ние сме добре. Всички.
— Детенцето ми! Моето малко момиченце.
—
