Слънчевата светлина и юнският пек я удариха право в лицето. Все пак успя да върви някак си, поставяйки единия си крак пред другия, но въобще не ги чувстваше.
Чуваше как децата играят, когато завиха зад ъгъла, как си викат едно на друго, както правят всички деца. Чуваше и радиото в колите, пуснато до дупка. Музиката се лееше през прозорците на преминаващите коли. Чуваше и брат си, чийто глас мърмореше тихо до нея.
Винаги щеше да помни как Ксандър я заведе вкъщи, двамата все още бяха с престилките от ресторанта. Той миришеше на брашно. Слънцето беше ярко и блестеше в очите й, неговата ръка беше силна и я държеше през кръста. Някакво малко момиченце играеше на дама на тротоара, а друго седеше на белите мраморни стъпала и водеше задълбочен разговор с куклата си Барби.
През един отворен прозорец се ронеше музика от опера — „Аида“, като сълзи, Рина не плачеше. Сълзите на Джина бяха толкова много, така обилни, а нейните очи бяха болезнено сухи.
И там беше мама, която тичаше от къщата, вратата зееше, широко отворена зад нея. Мама тичаше по алеята да я прегърне, както някога, когато падна от колелото и си навехна китката.
Когато ръцете на Бианка я обгърнаха и притиснаха силно, силно, силно, Рина разбра, че всичко е вярно. И избухна в сълзи.
Сложиха я да легне в леглото и майка й остана с нея през последвала буря от сълзи. И все още беше при нея, когато се събуди от лекия, причиняващ главоболие сън.
— Джон обади ли се? Ще дойде ли?
— Все още не — Бианка погали косата на Рина. — Каза, че ще му отнеме известно време.
— Аз трябва да отида. Искам да видя всичко лично.
— И какво ще каже той по въпроса? — попита я нежно Бианка.
— Че не бива — чуваше гласа си тих и отпаднал, сякаш е била болна дълго време. — Че няма да ме пуснат вътре. Но…
— Бъди търпелива,
— Не искам да спя. Може да е грешка.
— Ще почакаме. Това е всичко, което можем да направим. Фран отиде в църквата, за да запали свещ и да се помоли, така че аз мога да остана с теб.
— Не мога да се моля. Не мога да измисля думи.
— Това не са думи. Знаеш го.
Рина наклони глава и видя броеницата, която майка й държеше.
— Ти винаги намираш точните думи, мамо.
— Ако ти трябват думи, можеш да повтаряш с мен. Ще започнем с броеницата — тя постави разпятието в ръката й. Рина си пое дъх, прекръсти се и премести първото зърно.
— Вярвам в Бог, нашият всемогъщ Отец, Създателя на небето и земята….
Изрекоха всички молитви по броеницата. Гласът на майка й беше тих и се смесваше с нейния. Но Рина не можеше да се моли за душата на Джош, нито за милостта да приеме Божията воля. Тя се молеше това да е грешка. Молеше се някак си да се събуди и да открие, че е сънувала ужасен сън.
Когато Гиб дойде до вратата на спалнята, видя дъщеря си да лежи с глава в скута на жена му. Бианка все още държеше броеницата, но сега пееше тихичко нещо — една от люлчените песни, която бе пяла на всичките си деца, когато бяха болни, нервни и не искаха да спят нощем.
Очите й срещнаха неговите и той разбра какво е видяла, защото по лицето й премина вълна от скръб.
— Джон е тук — Гиб почувства внезапна остра болка, когато Рина обърна глава и го погледна с огромна надежда. — Искаш ли да се качи при теб, скъпа?
Устните й трепнаха.
— Истина ли е?
Той не каза нищо. Просто прекоси стаята и допря устните си до челото й.
— Аз ще сляза. Ей сега ще сляза.
Джон чакаше във всекидневната с Ксандър и Фран. Ако бе прочела скръб върху лицето на баща си, върху лицето на Джон видя изписано мрачно съчувствие. Трябваше да издържи, трябваше някак да издържи, защото нямаше какво друго да направи.
— Как? — тази дума прозвуча като грачене и Рина поклати глава, преди да проговори отново. — Благодаря ти. За всичко, което си направил. За това, че дойде да говориш с мен. Аз…
— Шшшт — той пристъпи към нея, за да вземе ръцете й.
— Нека седнем.
— Направила съм кафе — Фран се зае да налива чашите. — Рина, донесох ти пепси. Знам, че не обичаш кафе, така че… — млъкна насред дума и вдигна безпомощно ръце. — Не знам какво друго да направя?
— Направила си каквото трябва — Бианка заведе Рина до един стол. — Моля те, седни, Джон. Рина иска да научи всичко, което можеш да й разкажеш.
Той подръпна носа си с палец и показалец и седна.
— Говорих с офицера и следователя, с някои от пожарникарите и с полицията. Пожарът е възникнал случайно, причинен е от цигара.
— Но той не пушеше! Каза ли им, че не пуши?
— Обсъдих това с тях, Рина. Дори хора, които нямат навика да пушат, може да запалват от време на време по една цигара. Възможно е някой да е оставил пакет цигари при него.
— Но той изобщо не пушеше! Аз… Аз никога не съм го виждала.
— Бил е сам в апартамента, няма следи от влизане с взлом. Бил е… Изглежда е седял или е лежал на леглото. Вероятно е четял или е пишел. Изтървана цигара на постелята. Началото на пожара и разпространението на огъня са съвсем ясни и недвусмислени. Започнало е с тлеещ огън в матрака, пламъците са обхванали чаршафите. Той сигурно се е събудил, бил е заслепен, уплашен и объркан от дима. Паднал е. Или е паднал, или се е смъкнал от леглото, като е повлякъл и чаршафите със себе си. Това е подействало като проводник, като „ремарке“. Съдебният лекар ще направи тестове, а следователят по пожара ще огледа още веднъж от колегиална учтивост заради мен, но на този етап нямаме причина да подозираме, че е било нещо друго, освен трагичен инцидент.
— Трябва да потърсят наркотици. Да направят токсично изследване за наркотици и алкохол. Той не вземаше наркотици, не пиеше много. И не пушеше. Кога е започнал пожарът?
— Около единадесет и половина миналата нощ.
— Бях при него. В неговия апартамент. Бях там докъм десет. Отидохме там след сватбата. Ние… съжалявам, татко, извинявай, ние правихме любов. Той ме помоли да остана, защото съквартирантът му не бе в града, но аз си помислих, че трябва да се върна у дома. Ако бях останала…
— Ако беше останала, не знаеш дали щеше да се случи нещо различно — прекъсна я Джон. — Ти не пушиш, нали?
— Не.
— Вероятно точно затова не е искал да пуши пред теб.
— Ти огледа ли мястото? Ти лично?
— Рина, мястото е извън моята юрисдикция. Кварталът е към участък „Принц Джордж“ и хората, които се занимават със случая, са достатъчно компетентни. Разгледах снимките от мястото на инцидента, рисунките, докладите — благодарение на професионалната любезност на колегите. И аз стигнах до същите заключения. Скъпа, познаваш умишления палеж много добре и си наясно с нарочното подпалване на пожар… Но изучаваш този вид разследване и знаеш, че понякога трагедията може да е случайна.
— Пасторели…
— В Ню Йорк е. Само за да изключа всички възможности и да проверя евентуални подозрения, накарах колегите там да проверят. Бил е в Куинс през миналата нощ. Работи като нощен портиер и се регистрира в началото и в края на смяната си. Проверяват го. Така че не е възможно да е дошъл в Мериленд и да се е върнал в Ню Йорк, за да се регистрира в дванадесет и после в шест. Което е направил.
— Значи … е станало просто случайно? Защо нещо не ми се връзва?
— Ти търсиш отговори, а тук такива няма.
