— Тръгвай!
Беше тъмно като в катакомби и горещо като в седмия кръг на ада. Направо фантастично! Този черен дим уплътняваше въздуха така, че можеше да чуе собственото си дишане като леко хъхрене, когато поемаше кислород от бутилката. Ориентира се, като си представи посоките на компаса преди да се настрои — ръцете, краката, инстинктите — бе готова.
Отвори вратата. Премина през нея. Потта вече се стичаше по лицето й.
Имаше някакво препятствие. Опита се да го определи посредством скритите си в ръкавици пръсти, да локализира тясната дупка под себе си.
Там можеше да има хора. Това беше целта на упражнението. Трябваше да претърси „сградата“, да открие оцелелите и да ги изведе навън. Да си свърши работата. Да спаси нечий живот. Да остане жива.
Чу гласа на Джон, странен, непознат и чужд в тази черна дупка, който я питаше за състоянието й.
— Добре съм. Чудесно. Всичко е наред.
Пътят й я отведе до стена, която изкатери, сетне се насили да се промуши през тесен отвор. Загуби ориентация, спря за миг, за да определи посоката.
Бавно, спокойно, нареди си Рина. Влизаш, преминаваш, излизаш.
Но тук нямаше нищо друго, освен черна тъмнина, дим и адска горещина.
Попадна в задънена улица и почувства първите тръпки на паниката в гърлото си, долови я в забързаното си, задъхано дишане.
Гласът на Джон я призова да запази спокойствие, да се концентрира. Да внимава за дишането.
След това неочаквано подът под нея пропадна.
Рина изсумтя при удара, дъхът й секна, почувства как губи самоконтрол.
Беше сляпа и за един ужасяващ момент беше и глуха, тъй като кръвта бучеше в ушите й. Сега потта течеше като река, обливаше лицето й, стичаше се надолу по тялото й под пожарникарския костюм. Принадлежностите й тежаха цял тон, а маската запушваше устата й.
Жива затрупана, помисли си. Беше затрупана жива в дима. Оцелели ли? Никой не можеше да оцелее в този задушлив черен ад.
За миг почувства отчаяна нужда да захвърли екипировката си, да се освободи.
— Рина, успокой дишането! Искам да успокоиш дишането и да ми докладваш какво е положението.
„Не мога“ — едва не произнесе тя. Не можеше да го направи. Можеше ли въобще някой? Как намисли, когато не можеше да вижда или диша, когато всеки мускул в тялото й пищеше от напрежение? Искаше да дращи със зъби и нокти и да излезе навън, през пода, през стените. Просто навън, на светло, на въздух.
В гърлото й сякаш гореше огън.
Дали Джош е чувствал същото? Сълзи замъглиха очите й, защото можеше да си го представи. Сега в ума й не бяха посоките на компаса, а неговото мило лице, срамежливата му усмивка, завесата от коса, която падаше, когато наведеше главата си. Дали е бил достатъчно дълго в съзнание, за да бъде заслепен и объркан от дима, преди огънят да го обхване? Дали се е уплашил и е изпаднал в паника като нея, борейки се за глътка въздух, та да извика за помощ?
О, Господи! Дали е съзнавал какво го очаква?
Това бе една от причините да бъде тук, в тази отвратителна ужасна дупка, излъчваща жега и страх. Да разбере на какво прилича. Да узнае. И да оцелее, да оживее.
Рина се подпря трепереща на ръце и колене. Няма да умра, каза си, макар да й се струваше, че е затворена в собствения си ковчег.
— Добре съм. Пропаднах, подът не издържа. Добре съм, продължавам.
И продължи с пълзене. Сега всеки мускул в тялото й трепереше и се обливаше в пот. Времето и пространството й пречеха. Очите й се напъваха да видят — да видят поне нещо. Светлинка, сянка, форма.
Но имаше само дим и дезориентация, паника и страх. Те убиваха така коварно, както и пламъците. Пожарът не е само огън, нима не бе научила това? Беше също така дим и изпарения, поддаващи подове, срутващи се тавани. Той беше задушаващ, ослепяващ, паникьосващ. Беше изтощителен, уморителен, оставяше те без сили.
Тя се блъсна в друг срутил се под — дали не беше същият? Но бе прекалено уморена, за да изругае.
Почувства, че стига до друга стена. Кой садист бе конструирал това чудо? — запита се Рина. Промуши се през някакъв отвор, откри врата.
Отвори я и … излезе на светло.
Смъквайки маската, тя си пое въздух, като подпря ръце на коленете си. Главата й се въртеше.
— Чудесна работа — похвали я Джон и тя все пак успя да събере сили да вдигне главата си, за да го погледне.
— На няколко пъти почти се предадох.
— Почти не се брои.
— Научих нещо.
— И какво е то?
Рина взе бутилката с вода, която той й подаде и пи като жадна камила.
— Всички съмнения, които изпитвах, относно това с какво да се занимавам — дали с разследвания или с гасене на пожари, отпаднаха.
Той й помогна да свали кислородния апарат и я потупа по гърба.
— Добре се справи. Браво!
Тя отпи отново, сетне остави бутилката на земята, и обгърна с ръце коленете си. Една сянка падна върху нея и я накара да вдигне глава. Беше Хю, който й се усмихваше, докато имитираше позата й.
Рина му отговори с усмивка и си помисли, че чува собственото си дишане и чувства как смехът напира да излезе. Смях, който бе продиктуван от облекчение и триумф.
Хю се смееше с нея, като пое шлема, когато му го подаде.
— Страхотно беше вътре, нали?
— Най-страхотното.
— Изглежда ще платя специална закуска в „Денис“.
Тя отново се разсмя и остави главата си да се люлее между коленете.
— И тогава влязох в тоалетната и се видях в огледалото — Рина трепна, като премести торбата с покупките — личното й възнаграждение след един следобед, прекаран с Джина в „Уайт Марш Мол“. — Косата ми представляваше накъдрени струни, миришещи на пушек и пот. Лицето ми беше черно от дим. А аз вонях. Най-сериозно ти казвам — вонях.
— Но той все пак те покани да излезете — напомни й Джина.
— Ами да — тя спря, защото вниманието й бе привлечено от чифт червени обувки на една витрина. — Закуска в „Денис“ и много смях. Утре ще излезем да поиграем бейзбол. Не че не ми харесва да прекарам един час с бухалката в ръка, но нямам нищо против вечеря от време на време в някой моден ресторант. С такъв тип, че да си заслужава да си купя ей тези обувки.
— О, направо са фантастични! Трябва да си ги купиш!
Джина я помъкна към магазина, както подобава на най-добра приятелка.
— Струват осемдесет и седем долара — въздъхна Рина, като погледна цената на подметката.
— Струват си, скъпа. Това са невероятно секси червени обувки, които ще ти стоят умопомрачително. Нямат цена.
— Колкото заплатата на млад полицай са. Но аз ги искам. И ще бъдат мои — Рина притисна обувката до гърдите си. — Никой друг няма да ги има. Тези обувки ще влязат в моя гардероб.
— И така?
— Ти си права — тя намери продавача, подаде му обувката и каза номера си, после седнаха с Джина и подредиха чантите с покупки. — Те ще бъдат моята награда за това, че оживях в лабиринта, й не ми казвай, че роклята, която току-що си купих, е била моята награда.
— Че защо да го правя? — при искрената изненада в гласа на приятелката си Рина се засмя — тя беше наградата ти отпреди двадесет минути. А обувките са наградата ти сега.
