Чувствам се глупаво — въздъхна той. — Никога не съм правил нищо подобно преди. Дядо ми почина преди повече от двадесет години. Катастрофира с кола. Родителите на майка ми живеят в Лас Вегас.
— Другите ти баба и дядо са в Лас Вегас?
— Да. Харесва им там. Кога я видях за последен път? Май преди две седмици? Пихме наистина отвратителен студен чай — нали знаеш, от оня, дето го продават в кутийки, със заместител на захар и лимонова есенция.
— Трябва да е бил незаконен.
— Точно така — засмя се той кратко. — Пихме гаден леден чай и ядохме сладкиши в патиото. Тя не бе от жените, дето бъркат, месят и пекат. Обичаше да играе пинокъл37 и да гледа риалити шоу по телевизията. Като „Най-лошите приключения с домашни любимци“ или „Най- страшните катастрофи по време на ваканция“. Наистина се забавляваше с тези глупости. Пушеше по три цигари на ден. „Вирджиния“, от тънките. Точно три, нито една по-малко, нито една повече.
— И ти я обичаше.
— Обичах я. Не съм мислил много по въпроса, но наистина я обичах. Благодаря ти, че си поговори с мен.
— Няма нищо.
Вече поуспокоен, той й показа остатъка от пътя до една хубава тухлена къща с впечатляващ двор.
Прозорците бяха с бели капаци, отпред имаше малка бяла веранда. Тя си представи, как Бо е боядисал верандата за баба си — а най-вероятно я беше построил.
Една жена над четиридесет години излезе от там. Очите й бяха зачервени от плач. Носеше барутно син екип за бягане и светло кестенявата й коса бе вързана на малка опашка.
— О, Бо! Съжалявам — прегърна го тя, докато тялото й се тресеше от хлипане. — Радвам се, че си тук — сетне се отдръпна назад. — Извинете ме — обърна се към Рина. — Аз съм Джуди Даубер, съседката.
— Това е Рина. Катарина Хейл. Благодаря ти, Джуди, за… за това, че си останала с нея.
— Но, разбира се, скъпи.
— Трябва да вляза.
— Върви — Рина хвана ръката му и я стисна. — Ще дойда след минута.
Тя изчака на поляната, наблюдавайки го как влиза в къщата.
— Помислих си, че спи — заговори Джуди. — За секунда си казах: „За Бога, Мардж, какво правиш в леглото по това време?“ Тя беше много жизнена. Сетне осъзнах, почти мигновено разбрах какво е станало. Говорих с нея вчера. Беше направила списък с няколко малки задачи за Бо, когато дойде. Беше много горда с него. Не е казала и една добра дума за баща му, но Бо ценеше високо.
Тя измъкна кърпичка и попи очите си.
— Наистина го ценеше. Той единствен се грижеше за нея, ако разбирате какво искам да кажа. Само той й обръщаше внимание.
— Вие също.
Джуди погледна встрани и сълзите й отново закапаха.
— Джуди! — Рина прегърна раменете на жената и двете тръгнаха към къщата. — Бо ми каза, че баба му е била католичка. Знаете ли името на църквата, в която ходеше, името на свещеника?
— Но да, разбира се. Трябваше сама да се сетя.
— Да му се обадим. Надявам се, ще успеем да намерим телефоните на синовете й.
Смъртта може да дойде просто и бързо, но онова, което я следва, винаги е неизменно сложно. Рина направи каквото можа, свърза се със свещеника, а Бо се обади на баща си. В малкото бюро документите бяха подредени в чекмедже. Застраховка, документ за гроб, копие от завещанието, акт за къщата, документ за старичкия шевролет, с който Мардж Гуднайт бе ходила на църква и до магазина.
Свещеникът пристигна бързо и с толкова тържествено лице, та Рина веднага се досети, че Мардж е била изтъкнат член на неговото паство.
Забеляза какво бе направил Бо в къщата. Поддържането на чистота и спретнатост беше дело на Мардж, но всички останали грижи без съмнение бяха положени от Бо. Нямаше никакви ремонти през куп за грош, нито зле направени поправки, каквито често бе виждала в къщите на самотни възрастни хора.
Както Джуди й бе казала, той бе обръщал внимание на баба си. Беше се грижил за нея.
Бо и сега се погрижи за всичко — обади се по телефона, говори със свещеника, взе необходимите решения. Само веднъж го видя объркан и разколебан, затова отиде и го хвана за ръката.
— Какво мога да направя? Кажи ми.
— Ами те… те искат да знаят с какво ще бъде облечена. На погребението. Трябва да избера нещо.
— Може ли аз да го направя вместо теб? Мъжете никога не знаят какво ние, жените, бихме искали да облечем.
— Благодаря ти. Дрехите й са ей там, в дрешника. Но по-добре да почакаш. Те не са я… искам да кажа, че тя е още вътре.
— Нищо, ще се оправя.
Може би беше сюрреалистично да влезе в спалнята на жена, която никога не бе срещала, да отиде в гардероба й, докато тялото й все още лежи на леглото.
Изпълнена с уважение, Рина пристъпи и погледна мъртвата жена.
Мардж Гуднайт бе оставила косата си сива и беше я поддържала къса и права. Никакви глупости значи, реши Рина. Лявата ръка с венчалния пръстен на нея лежеше извън покривката.
Представи си как Бо е държал ръката на баба си, докато се е сбогувал с нея.
— Не искай това от него — рече тя тихо. — Да ти избере рокля за погребението, е малко извън възможностите му. Надявам се, че нямаш нищо против аз да направя това.
Тя отвори дрешника и се усмихна, когато видя вградените рафтове.
— Той ги направи, нали? — погледна към Мардж през рамото си. — Ти си обичала нещата да са подредени и той ги е направил. Хубаво разпределение. Може да го наема да направи нещо подобно и за мен. Какво ще кажеш за този син костюм, Мардж? Много е елегантен, без да е префърцунен. И тази блуза със съвсем малко дантела по джобчето. Красива е, без да е прекалено претенциозна. Мисля, че щях да те харесам, Мардж.
Намери чанта за дрехите, постави ги вътре и се сети, че трябва да избере и обувки, а после и бельо от чекмеджето.
Преди да излезе от стаята, отново се обърна към леглото.
— Ще запаля свещ за теб и ще помоля мама да каже молитви с броеницата. Никой не може да казва молитвите като моята майка. Почивай в мир, Мардж.
Рина отдели два часа от личното си време, за да присъства на погребението. Бо не я помоли да дойде. Всъщност той нарочно избягваше да я моли за каквото и да е. Седна най-отзад и не бе изненадана, че на опелото присъстваха много хора. Краткият й разговор със свещеника бе затвърдил убеждението й, че Маргарет Гуднайт е била един от основните стълбове на църквата му.
Хората, както приятели, така и съседи, бяха донесли много цветя, затова църквата ухаеше на лилии и тамян, както и на восък от свещите. Рина седеше, после коленичи. Ритъмът на литургията й бе толкова познат, колкото и ритъмът на сърцето й. Когато свещеникът заговори за мъртвата, в думите му имаше любов и привързаност.
Тази жена бе оставила диря, помисли си Рина. А не беше ли това най-важното в живота?
Когато Бо излезе, за да произнесе речта си, Рина си каза, че Мардж щеше да бъде много доволна, ако можеше да го види как изглежда в тъмния си костюм.
— Моята баба — започна той — беше корава жена. Тя не страдаше за глупости. Смяташе, че човек трябва да използва мозъка, който Господ му е дал, иначе безсмислено заема място на тази земя. А направи много повече от това да заема място на земята. Разказа ми как по време на Голямата депресия е работила в магазин за стоки по десет цента и е печелила по един долар на ден. Трябвало да извървява по две мили всеки път натам и обратно — независимо от времето. Не мислеше, че е извършила подвиг, просто правеше каквото трябва. Веднъж сподели с мен как смятала да стане монахиня, но после решила, че предпочита да
