Ние сме нещо от рода на… — тя завъртя пръст във въздуха. — Въртим се в кръг. Аз оставям инициативата на него. А той очаква от мен да направя първата стъпка, така че пасува, което малко ме изнервя и изкарва извън равновесие. Не мога обаче да не му се възхитя за волята.
— Добре, значи му се възхищаваш. Прекарваш свободното си време с него — значи ти е приятно. Все още имаш пулс, което значи, че го намираш привлекателен. Но не си му скочила.
— Не — Рина обърна Дилан така, че да може да вижда лицето му. — Какво не е на ред с мен?
— Малко се страхуваш, нали?
— Не се страхувам от нито един мъж. — Можеше, би могла, но не си го позволяваше. — Нито дори от този, който току-що напълни възхитително памперса си. Върви при мама, съкровище.
Ан взе бебето и го занесе в спалнята, където спяха и тримата. Сложи го върху масата за повиване.
— Мисля, че Бо малко те плаши — продължи тя. — В началото Ксандър също ме плашеше. Беше толкова мил и забавен и много добър лекар. Чак ми се искаше да го захапя за гърлото. Но когато започнахме да се срещаме, наистина се страхувах да се срещна със семейството ти. Представях си нещо от рода на Сопрано36 — наистина без кръв, убийства и престъпления.
— Добре, че ми каза. Хубаво е да знам мнението ти
— Е, вие сте голяма фамилия. Италианско семейство. Притеснявах се как едно китайско момиче ще се впише в подобно семейство.
— Като цвят на лотос, елегантно увил се около лозата.
— Хубаво сравнение. Знаеш, че ви обичам. Обикнах семейството ти дори преди да си дам сметка колко обичам Ксандър. Бях заслепена от него, възхищавах му се, но да си призная бях силно привлечена от вас. А сега виж какво имам да ви покажа.
Тя целуна Дилан по коремчето и обви с ръка кръста на Рина.
— Това не е ли най-хубавото нещо, което някога си виждала?
— Печелиш първа награда.
— Когато Ксандър ме помоли да се омъжа за него, първия път му отказах.
— Какво? — Рина погледна снаха си изненадано. — Отказала си на Ксандър?
— Бях ужасно объркана. Изпаднах в паника. „Не, не, ти луд ли си? Нека да запазим всичко както си е. Не трябва да се женим. Много сме си добре така, да си остане така.“ На което той не възрази за около час. А след това се върна при мен и ми каза да престана да бъда глупава.
— Романтичен дявол е моят брат.
— Наистина. Беше толкова настоятелен. „Аз те обичам, ти ме обичаш, хайде да започнем да градим живота си заедно.“ Казах „да“ и го направихме — Ан вдигна бебето и допря бузата му до своята. — Благодаря ти, Господи! А причината, поради която ти разказвам всичко това, е да ти илюстрирам, че е нормално да си малко изплашена. По-добре да направиш първата стъпка.
Защо пък не, мислеше си Рина на път към къщи. Какво я спираше? Ан имаше право — както винаги. Беше по-добре да вземе инициативата в свои ръце. Този, който поема инициативата, обикновено играе главната роля.
Не че имаше намерение непременно да играе главната роля в една връзка, но нямаше нищо против. В това имаше смисъл. Той си беше фантазирал за нея. Какво каза? Седем седемнадесети от живота си. Освен че звучеше мило, то означаваше, че има някакви представи за физиката й. Повечето от тях, без съмнение, преувеличени и неточни.
Но ако поемеше инициативата, щяха да пристъпят към действие.
А тя обичаше действието.
Понякога човек трябва да се отдаде на импулса си, реши Рина, докато паркираше колата. Нямаше смисъл да вдига много шум или да анализира прекалено дълго нещата.
Така че се упъти право към вратата на Бо и почука. Той се забави толкова дълго, че се зачуди дали не работи в дворчето отзад, както правеше понякога вечер. А когато отвори вратата, му се усмихна предизвикателно.
— Здрасти. Просто минавах наблизо и реших… — стори й се стреснат. Блед и зашеметен. — Какво има?
Аз… трябва да вървя. Извинявай. Трябва да… — Бо спря и погледна през рамо сякаш бе забравил какво прави.
— Бо, какво има?
— Какво ли? Трябва да… ами баба ми…
Тя взе ръката му и заговори внимателно. Беше се научила безпогрешно да разпознава жертвата, когато я видеше.
— Какво е станало с баба ти?
— Почина.
— О, моите съболезнования. Съжалявам. Кога?
— Току-що ми се обадиха. Трябва да отида. Умряла си е вкъщи, на леглото. Трябва да се погрижа за някои неща.
— Добре, ще те откарам.
— Какво? Чакай, чакай една секунда — той притисна с пръсти очите си. — Объркан съм.
— Сигурно. Затова аз ще те закарам.
— Не, не. Всичко е наред — Бо отпусна ръце и поклати глава — тя живее чак в Глендейл.
— Хайде, ще вземем моята кола. Имаш ли ключове?
— Аз… — той пъхна ръце в джобовете си и извади ключовете. — Да. Чакай, Рина, не е необходимо да правиш това. Трябва ми само минута, за да събера мислите си и главата ми да спре да се върти.
— Ето, виждаш ли, не бива да шофираш в това състояние, повярвай ми. И не бива да отиваш сам. Заключи вратата — нареди му тя и го поведе към колата си. — Къде е Глендейл?
Бо потърка лицето си като човек, който се опитва да се разсъни, каза адреса и даде някакво неясно обяснение за посоката. За щастие Рина познаваше достатъчно добре мястото от колежанските си дни.
— Баба ти болна ли беше?
— Не. Поне нищо сериозно. Нищо, за което да знам. Само дреболии, от каквито страда всеки човек на осемдесет и седем години. Или и осем. По дяволите. Не помня.
— Жените не се сърдят, когато мъжете не помнят възрастта им — тя погали ръката му, докато шофираше. — Защо не ми кажеш какво е станало? Или предпочиташ да си мълчиш?
— Не знам. Наистина не знам. Намерила я съседката. Притеснила се, че не отговаря по телефона. Пък и сутринта не си взела пощата. Баба ми си има навици, нали разбираш?
— Да.
— Тя има ключове. Съседката. Отишла да провери. Баба трябва да е умряла, докато е спала. Предполагам. Не знам, била е сама цял ден.
— Боуен, много е тежко, когато загубиш някого. Но можеш ли да си представиш по-добър начин да напуснеш този свят от този да си отидеш в съня, в собствения си дом и легло, докато спиш?
— Вероятно не — той си пое дълбоко въздух. — Вероятно не. Говорих вчера с нея. Обаждам й се на всеки няколко дни. Просто да я чуя как е. Оплака ми се, че кранът в кухнята отново капел, така че щях да отида днес или утре да го поправя. Днес обаче се замотах с работа и не отидох. Мамка му!
— Ти си се грижил за нея.
— Не, просто поправях разни неща в къщата. Ходех веднъж на няколко седмици. Не беше достатъчно. Трябваше да ходя по-често. Защо човек винаги се сеща какво е трябвало да направи, когато вече е късно?
— Защото сме хора и сме склонни да се самообвиняваме. Има ли други роднини?
— Не. Баща ми е в Аризона. По дяволите, не му се обадих! Чичо ми е във Флорида. Имам и един братовчед в Пенсилвания — той облегна глава назад. — Трябваше да намеря телефоните им.
Очевидно Бо бе съвсем сам.
Знаеш ли какво погребение е искала? Говорила ли е някога по въпроса?
— Не точно. Предполагам, че би искала опело. Да, със сигурност опело.
— Католик ли си?
— Тя е. Беше. Аз приключих с религията. Последното причастие! По дяволите! Вече е прекалено късно.
