рамка.
— В училището имат медицинска информация за учениците и ми дадоха името на лекаря. Тревор не е имал час при него в деня, за който говорим.
— В доклада не се споменава за това — отбеляза О’Донъл. — И двамата родители са били на работа, докато не са били известени за пожара.
— Тук има отпечатъци. Малки, приличат на детски.
— Мисля, че ще е най-добре да проговорим със семейство Паркър.
Ела Паркър беше лъскава и стилна дама на тридесет и осем. Беше вицепрезидент в отдела по маркетинг на местна фирма и дойде в полицейския участък с куфарче „Гучи“. Съпругът й беше нейно копие — шеф на отдела за доставки на голяма организация за изследвания и разработки.
Той носеше италиански обувки и ролекс.
Доведоха и Тревор с тях, както ги бяха помолили. Момчето беше жилаво, дребно и с намусена физиономия, якето му струваше двеста долара.
— Благодаря ви, че дойдохте — започна О’Донъл.
— Ако има някакъв напредък в разследването, бихме искали да го чуем — Ела постави куфарчето си върху масата пред нея. — Свързахме се със застрахователите и оценителите на щети. Трябва да се върнем в къщата възможно най-скоро, за да започнем ремонта.
— Разбираемо. Тъй като определихме причината за пожара, има няколко въпроса, които трябва да ви зададем.
— Предполагам, че говорите за нашата бивша чистачка.
— Бивша? — вдигна вежди Рина.
— Уволних я вчера. Няма съмнение, че вината е нейна. Никой друг не знае кода на системата за безопасност. Казах ти, че това беше грешка — обърна се към съпруга си тя.
— Ани имаше чудесни препоръки — напомни й той. — И работи за нас цели шест години. Не си представям защо би запалила пожар в нашата къща?
— Хората нямат нужда от причина, за да вършат разни разрушителни неща. Просто го правят. Говорихте ли вече с нея? — настояваше Ела.
— Ще говорим.
— Не разбирам защо тя не е на първо място в списъка ви! Защо трябва да ни разкарвате дотук? Имате ли представа колко време, стрес и енергия се изразходват, когато пламне пожар в къщата ви?
— За ваше сведение имам — отвърна Рина. — Съжалявам, че ви се налага да се справяте с това.
— Има повредени лични вещи на стойност няколко хиляди долара, да не споменавам повредите по къщата. Трябваше да отменя срещи, напълно да пренаредя програмата си…
— Ела! — В гласа на Уилям Паркър прозвучаха отегчение и досада, които на Рина се сториха рутинни. Явно подобни спорове се повтаряха често в това семейство.
— Не ми викай! — сопна му се тя. — Единствено аз се занимавам с всичко. Не стига, че ти… — тя млъкна и вдигна ръка. — Извинявайте. Разстроена съм.
— Разбирам ви. Бихте ли ни казали колко често се качвате на тавана? — намеси се О’Донъл.
— Поне веднъж месечно. Имам — по-точно имах чистачка, която да го почиства редовно.
— Господин Паркър, а вие?
— Два-три пъти в годината, предполагам. Качвам или свалям багаж. Коледната украса, такива неща.
— Тревор, а ти?
— На Тревор не му е позволено на ходи на тавана — намеси се Ела.
Рина прехвана бързия поглед, който момчето хвърли на майка си, преди да го забие обратно в масата.
— Когато бях дете, обикновено често си играех на тавана — рече разсеяно тя. — Там имаше толкова интересни неща.
— Казах, че не му е позволено.
— Какво не е позволено на едно момче и какво прави то, често пъти не са едно и също нещо. Според нашата информация Тревор редовно е бягал от училище.
— Веднъж. Вече не му е позволено да играе с онова момче. Не виждам на вас какво ви влиза в работата.
— Сутринта, когато е пламнал пожарът, Тревор не е бил на училище. Беше ли, Тревор?
— Разбира се, че е бил — гневът и нетърпението изостриха гласа на Ела до високите октави. — Съпругът ми го взе от училище веднага след като научихме за пожара.
— Но си отишъл малко преди обяд, нали така, Тревор? Закъснял си. Представил си бележка, в която пише, че си бил на лекар.
— Това е смешно!
— Госпожо Паркър — произнесе с нисък и спокоен глас О’Донъл. — Има ли някаква причина, поради която не давате на сина си да отговори на въпросите ни?
— Аз съм негова майка и няма да позволя да бъде разпитван и сплашван от полицията. Ние сме жертви, а вие подхвърляте намеци И отправяте обвинения срещу едно деветгодишно момче — тя се изправи. — Стига толкова. Тръгвай с мен, Тревор!
— Ела, млъкни най-сетне! Просто замълчи за пет минути — Уилям се обърна към сина си. — Тревор, отново ли си избягал от училище?
Момчето трепна, но продължи да гледа втренчено масата. Рина забеляза, че в очите му проблясват сълзи.
— Ходи ли онази сутрин на тавана, Тревор? — попита го тихо тя. — Може би просто си играл…
— Няма да позволя да го разпитвате! — развика се Ела.
— Аз обаче ще позволя — изправи се мъжът й. — Ако не можеш да се владееш, излез от стаята. Лично аз искам да чуя какво ще каже Тревор.
— Типично, типично за теб. По същия начин се грижиш и за нас. Толкова си зает, да чукаш онази блондинка с големите цици, че нямаш време за нищо!
— Зает съм да се опитвам да оцелея в една къща с теб, затова нямам достатъчно време да се погрижа за Тревор.
— Не чух да отричаш, че ми изневеряваш, кучи син!
— Престанете! Престанете! — Тревор запуши с ръце ушите си. — Престанете да се карате през цялото време! Не исках да направя това. Нямах намерение. Просто ми беше любопитно да видя какво ще стане.
— О, Господи! Боже мой! Тревор! Какво си направил? Не казвай повече нито дума! Няма да му позволя да говори — развика се Ела. — Ще повикам адвоката си.
— Сядай, Ела! — Уилям сложи ръка върху рамото на сина си. Сетне наведе глава и я допря до главата на момчето. — Съжалявам, скъпи. Майка ти и аз забъркахме голяма каша. Ще трябва да се справим с нея. Ти също, Тревор. Кажи ми какво се случи.
— Бях много ядосан. Направо полудях, защото вие отново се скарахте. Нямах желание да ходя на училище. Така че не отидох.
Рина подаде кърпичка на момчето.
— И вместо това се върна вкъщи?
— Щях да си играя в моята стая, да гледам телевизия.
— Чувствал си се много ядосан.
— Те искаха да се разведат!
— О, Трев — Уилям седна отново. — Не е заради теб, сине.
— Мама каза, че си разрушил къщата. Така каза. Ето защо си помислих, че ако има пожар, сигурно ще си останеш у дома, за да я поправиш. Но нямах намерение да причиня наистина пожар. Просто взех кибрит и запалих снимките, а след това не можах да изгася огъня. Уплаших се и побягнах. Имах бележка, бях си я написал преди това на компютъра. И отидох на училище.
— Ти си виновен за всичко! — отново се развика Ела.
