случаите, когато организираш фамилни срещи. Така няма да се тревожиш за…
— Аз самата все още не знам какво искам — става дума за масата, напомни си тя, но и за него. Всъщност за всичко друго, с изключение на работата й. — Не мога да кажа.
— Ще направя няколко проекта. Ще поставим началото. Помещението е същото като в моята къща, така че ще взема мерки у нас. Стаята крие голям потенциал — той й се усмихна. — Неограничен потенциал. Най-добре да си вървя.
— Защо не останеш? — възпротиви се Бианка. — Да хапнеш нещо с нас.
— Благодаря, друг път. Ако ти трябва нещо — обърна се към Рина, — аз съм в съседната къща. Ето ти номера на телефона — извади той картичка от джоба си. — Този е мобилният, а домашният е на гърба. Ако ти трябва нещо, просто позвъни.
— Добре. Ще те изпратя.
Бо й подаде чашата си.
— Всичко е наред. Няма нужда. Знам пътя. Остани със семейството си. Ще дойда в „Сирико“, за да хапна една пица, Бианка.
— Значи ще се видим там.
Майка й изчака, за да не може да я чуе.
— Държи се възпитано. Има хубави очи. Трябва да му дадеш шанс.
— Имам номера му — отвърна Рина и пъхна картичката в джоба си. — Ще си помисля.
14.
Пожарът бе започнал в таванското помещение на красива стара сграда в Болтън Хил. В богаташкото предградие имаше хубави малки паркове и разкошни дървета от двете страни на улиците.
Целият трети етаж също бе пламнал, по-голямата част от покрива бе разрушена и част от втория етаж също бе пострадала. Тъй като пожарът бе започнал сутринта в работен ден от седмицата, не е имало никой вкъщи.
Някакъв бдителен — или любопитен съсед, бе забелязал дима и пламъците и бе повикал огнеборците.
Рина прочете доклада от първоначалния оглед на път към местопроизшествието.
— Няма следи от насилствено влизане. Собствениците имат охранителна система. Чистачката, която идва веднъж седмично, знае кода. Инспекторът е открил точката на възникване на пожара на тавана. Вестници, остатъци от кибритена кутийка.
— Хубав квартал — отбеляза О’Донъл.
— Да. Пообикалях малко тук, докато си търсех къща. Все пак предпочетох старото ми предградие.
— И то не е лошо. Чух, че си имала интересен съсед. Тя го изгледа с подозрително присвити очи.
— Как пък си успял да чуеш това?
— Може баща ти да е споменал на Джон, може Джон да е споменал на мен.
— Защо всички вие не си намерите по-интересни обекти за обсъждане от моя съсед.
— Няма криминални прояви.
— Ти си го проучил? За Бога!
— Безопасността преди всичко — намигна й О’Донъл, сетне зави в паркинга зад ъгъла. — Една глоба за превишена скорост преди шест месеца.
— Не искам да знам — тя слезе от колата и отиде отзад, за да извади куфарчето с оборудването си.
— Ерген, не се е женил.
— Престани, О’Донъл! Млъкни!
Той също взе своето куфарче.
— Има лиценз за Балтимор и Ориндж Каунти. За бизнес е посочил адрес в Пи Джи Каунти35. Там живее партньорът му. Твоето момче много се мести. На всеки шест-осем месеца сменя адреса.
— Ти си един непоносим натрапник.
— Да — О’Донъл сякаш имаше пружини в краката, докато вървеше към къщата. — Затова ми е забавно. Слушай, двамата с партньора му купуват сгради, ремонтират ги, постягат ги и ги продават. Твоето момче…
— Не е мое момче!
— Твоето момче се нанася в къщата, живее там и работи по вътрешността й, оправя я, продава я, купува друга и се мести в нея. Правил е това през последните десет или дванадесет години.
— Много хубаво. Сега може ли да се съсредоточим върху работата си вместо върху него?
Тя първо огледа сградата, обгорелите кафяви тухли, рухналите ъгли на покрива. Направи снимка за доклада.
— В доклада пише, че вратата на таванското помещение и прозорецът били отворени.
— По този начин се получава хубаво течение — вметна О’Донъл. — Там има струпан багаж, като на всеки таван. Непотребни за сезона дрехи, украса за празниците. Прекрасно гориво.
— Идва съседката — съобщи Рина спокойно и свали камерата. — Аз ще я поема.
— Пожелавам ти успех. — О’Донъл вдигна куфарчето си и тръгна към вратата.
— Госпожо! — Рина извади значката си от колана. — Аз съм детектив Хейл от градската полиция на Балтимор, отдел „Палежи“.
— „Палежи“? Добре, добре — жената беше дребна, тъмнокожа и спретната като изгладено спално бельо.
— Моят партньор и аз разследваме инцидента. Вие ли сте госпожа Никълс? Шари Никълс?
— Точно така.
— Вие сте съобщили за пожара.
— Да. Бях отзад. Имам малка градинка. Първо подуших дима.
— Било е около единадесет сутринта?
— Единадесет и петнадесет. Знам, защото си мислех, че най-малката ми дъщеря след около час ще се върне от училище и край на спокойствието — усмихна се леко жената. — Истински тайфун е.
— Колко време бяхте навън, преди да подушите дима?
— О, около час може би, приблизително толкова. Прибрах се за няколко минути, защото забравих да си взема телефона. Инспекторът вече ме разпита дали съм видяла някого. Не съм.
Тя погледна към съседната къща.
— Колко жалко. Но слава Богу, че никой не е бил вътре и не е пострадал. Мога да кажа, че се уплаших, много се уплаших. Реших, че може да се разпространи и до моята къща.
Тя поглади шията си, докато гледаше изприщените като крастава жаба рамки на прозорците, почернелите от сажди тухли.
— Пожарната дойде бързо. Това действа успокоително.
— Да, госпожо. Ако не сте видели, може би сте чули нещо?
— Чух алармите за дим да пищят вътре. Първоначално не им обърнах внимание, не разбрах какво е. Бях си пуснала музика. Но след като подуших дима, се огледах и видях да излиза пушек от прозореца на тавана, тогава чух и алармите да пищят. Предполагам, че вътре е голяма бъркотия. На нея хич няма да й хареса.
— Моля?
— Имам предвид Ела Паркър — жената, която живее там. Тя обича всичко да е подредено. Имаме една и съща чистачка, макар че аз викам Ани само веднъж в месеца, откакто не работя. Ела е по-дребнава. Ще бъде толкова разстроена от бъркотията, колкото и от пожара. Май не прозвуча много любезно — добави след миг Шари. — Извинете ме, не исках да бъда груба.
— Познавате ли добре госпожа Паркър?
— Може да се каже — Рина долови резервираност в гласа, но остана спокойна. — Поддържаме добри отношения, макар да не сме приятелки — добави жената след дълга пауза. — Моето момче играе с нейния син от време на време.
