— Покажи ми ръцете си!
— Няма проблем — протегна ръце с дланите нагоре, сетне ги свали и пъхна палци в колана с инструменти. — Видях те и бях… Бум! — той заби юмрук в сърцето си. — Докато прекося стаята… имаше много хора… и ти изчезна. Гледах и търсих навсякъде. Горе, долу, навън — навсякъде. Претърсих цялата къща.
— Видял си ме преди десет години в стая, пълна с хора и помниш с какво съм била облечена?
— Това беше като… като… за един миг. Беше ти. Звучи налудничаво, но е самата истина. След това те видях още веднъж. Една приятелка ме замъкна в събота в универсалния магазин и аз те зърнах на горния етаж. Хукнах да търся проклетите стълби. Докато се кача, ти отново изчезна.
Той се хилеше като луд и буташе шапката си назад.
— Сетне през зимата на 1999. Бях хванат в задръстване, след като се връщах от един клиент. Слушах Спрингстийн по радиото. Погледнах встрани и те видях в колата до мен. Потупваше кормилото с пръсти. Просто беше там. А аз…
— О, Господи! Странното момче.
— Моля?
— Странното момче, което ме гледаше с очи като паници, когато се връщах от покупки.
Усмивката му се разшири, този път й се видя по-скоро весела, отколкото налудничава.
— Трябва да съм бил аз. През половината време си мислех, че съм те измислил. Ала явно не съм. Ето че си тук.
— Което не означава, че не продължаваш да се държиш като някой хахо.
— Не съм престъпник. Можем да си говорим. Можеш да ме поканиш на кафе.
— Нямам кафе. Все още не съм се нанесла.
— Тогава аз ще те поканя — макар че и на мен не ми се намира кафе. Виж, живея в съседната къща. Когато поискаш, можеш да прескочиш за по бира или за кока-кола. Или за остатъка от живота си.
— Това мисля да не го правя.
— Защо не ти сготвя вечеря? Ще те заведа на вечеря. Ще те заведа на Аруба.
Смехът се надигна в гърлото й, но тя го потисна.
— Ще имам Аруба предвид. Колкото до вечерята, часът е само един следобед.
— Тогава на обяд — той се разсмя, свали бейзболната си шапка и я пъхна в задния си джоб, като прекара дългите си пръсти през гъстата черна коса. — Не мога да повярвам, че напълно развалих всичко. Не очаквах да видя момичето от сънищата си в съседния двор. Нека да започна отначало. Казвам се Бо, Боуен Гуднайт.
Тя пое ръката му. Хареса й силата в нея. Хареса й мазолестата грапавост на дланта му.
— Здравей, Бо.
— На тридесет и три, ерген, криминално непроявен. Имам собствен бизнес. Дърводелски услуги „Гуднайт“. И притежавам този недвижим имот с партньора си. Момчето, с което бях на онова парти. Мога да ти представя препоръки, медицински изследвания, финансово положение. Моля те, само не изчезвай отново.
— Откъде знаеш, че не съм омъжена и нямам три деца?
Лицето му пребледня. Направо стана бяло.
— Не може! Господ не е толкова жесток.
Вече развеселена, тя наклони кокетно глава.
— Може да съм лесбийка.
— Не съм направил нищо лошо в живота си, че да заслужа такъв шамар от съдбата. Катарина, това са тринадесет години. Моля те, смили се над мен!
— Ще си помисля. Казвай ми Рина — добави. — Приятелите ми ме наричат така. Очаквам някои хора да се появят всеки момент.
— Само не изчезвай, моля те!
— Не и докато не изплатя ипотеката си. Интересно ми бе да се запозная с теб, Бо.
И влезе в къщата, като го остави да стои като омагьосан.
Те донесоха храна, разбира се. И вино. И цветя.
И по-голяма част от обзавеждането й.
След като влязоха вътре, Рина реши, че ще е най-добре да се възползва от настроението им. Затова направи последните няколко курса до апартамента над „Сирико“ за кутиите и куфарите, в които бе прибрала дрехите си. За последно сбогом.
Беше живяла удобно тук. Може би прекалено удобно. Комфортът може да се превърне в рутина, в навик, ако не внимаваш. Щеше да й липсва възможността да слезе долу, за да хапне нещо или просто да поговори с някого. Щеше да й липсва удобството да пресече улицата и да влезе в къщата на родителите си.
— Човек ще си помисли, че се местя в Монтана, а не само през няколко преки — обърна се към майка си, която триеше сълзите си. — О, мамо, стига!
— Глупаво е. Толкова съм щастлива, когато всичките ми деца са около мен. Радвах се, че си тук. Сега съм горда, че си купи къща. Това е много умно от твоя страна. Но ще ми липсваш.
— Все пак съм наблизо — тя вдигна последната кутия. — Малко се тревожа дали не съм се хванала с нещо, с което не мога да се справя.
— Моето момиче се справя с всичко.
— Надявам се да си права. Напомни ми го, когато се наложи да извикам водопроводчик.
— Ще повикаш братовчед си Франк. Освен това говори с братовчед си Матю за боядисването.
— Значи всички проблеми са решени — Рина отиде до вратата, изчаквайки майка й да отвори. — Имам си дърводелец точно в съседната къща.
— Не бива да наемаш човек, ако не го познаваш.
— Оказа, че се го познавам — или по-точно той мен.
Тя разказа на Бианка историята, докато товареха колата и поеха по късия път до новата къща.
— Видял те е веднъж на някакво парти, когато си била в колежа? И е бил поразен?
— Не знам дали е бил поразен. Но ме помни. Много е сладък.
— Хм.
— Прие го много спокойно, когато се заканих да го окова с белезници.
— Може би е свикнал с тях. Може да е престъпник. Или обича да го връзват.
— Мамо! Може просто да е мил, малко странен младеж със страхотни бедра и мощни инструменти. Аз съм голямо момиче. И имам оръжие.
— Не ми напомняй! — махна с ръка Бианка. — Какво е туй име Гуднайт?
— Очевидно не е италианско — промърмори Рина. Докато паркираше колата, видя, че вратата на съседната къща е отворена. — Май ще имаш възможността да прецениш сама.
— Това той ли е?
— Аха.
— Добре изглежда — прецени Бианка и слезе.
Беше се измил и преоблякъл, отбеляза Рина. Косата му все още бе леко влажна, носеше чиста риза. И беше свалил колана с инструментите. Жалко!
— Видях, че носите багаж. Помислих си, че може да ви трябва помощ. Може ли да взема това? — попита той Бианка. — О, в това семейство има само красиви жени. Аз съм Бо, от съседната къща.
— Да, дъщеря ми вече ми разказа за вас.
— Мисли ме за луд, е и аз й дадох достатъчно причини за това. Просто съм малко чудноват.
— Значи сте безопасен луд?
— Господи, надявам се, че да.
Това я накара да се усмихне.
— Аз съм Бианка Хейл. Майката на Катарина.
— Радвам се да се запозная с вас.
— Отдавна ли живеете тук?
