Разбира се, бяха минали години, откакто бе садила нещо друго, освен гераниум в саксиите на прозореца. Години, откакто тя и Джина бяха садили домати, чушки и босилек в градината на общата къща, която споделяха в колежа.
Но й се струваше — поне от сладкото разстояние на времето, че копането и саденето й бяха доставили удоволствие.
Вероятно този път щеше да засади цветя, защото изискваха по-малко грижи. Разбира се, Бела щеше да каже кои са най-подходящи.
За цветя, мода и светско събитие, което трябва да бъде посетено, Бела без съмнение беше безспорен авторитет.
Помисли си да се качи горе, да обиколи и втория етаж, да подреди мислено мебелите, да набележи идеите си. Но реши да приключи разходката си из първия етаж, като излезе в малкото дворче.
Искаше да повърви по собствената си трева.
Дворчето бе оградено от двете страни с телена ограда. Съседът й отдясно бе посадил някакви храсти покрай граничната линия. Добра идея, помисли си Рина. И тя трябваше да направи нещо подобно. Беше не само красиво, но и създаваше чувство за уединение.
А вляво…
Я виж ти, бива си го! — помисли си тя. Възторжената оценка не беше за двора, а за обитателя му.
За щастие нямаше никакви храсти, които да пречат на гледката.
Мъжът беше с гръб към нея и видът му отзад беше доста обещаващ. Не особено високите температури на май не бяха го разколебали да свали ризата си. А може би работата с дървения материал го бе разгорещила.
Джинсите му се бяха смъкнали ниско, а коланът с инструментите още по-ниско. Стигаше точно до цепката на ду пето му, което караше човек да се мъчи да си представи повече и разпалваше въображението. Носеше бейзболна шапка с козирката назад, което не бе от значение за точките от общата оценка, тъй като отдолу се подаваше буйна грива от къдрава черна коса.
Чуваше се музика от радиото, поставено близо до трионите, но не бе пуснато особено силно. Рина едва долавяше „Шугър бой“.
Към метър и деветдесет, прецени тя. Около деветдесет килограма прекрасни, загорели мускули. Не искаше да отгатва възрастта, преди да е видяла лицето му. Но ако съдеше по онова, което виждаше, трябва да беше наперен хубавец.
Агентът по недвижими имоти й бе споменал, че в съседната къща живее дърводелец, ако се нуждае от някои ремонтни работи. Но бе пропуснал дай каже, че дърводелецът има страхотен задник.
Тревата в двора му бе окосена и явно знаеше какво да прави с големият инструмент, навяващ доста мръсни мисли в съзнанието й, който държеше в ръцете си. По тях нямаше пръстени. Изглеждаха силни. Не откри видими татуировки или пиърсинг.
Точките му се покачваха.
Къщата му бе подобна на нейната, макар че той вече имаше патио с размерите на пощенска марка, което бе постлал с някакви плочи. Нямаше цветя — това беше лошо, защото отглеждането и грижите за цветята показваха вкус и отговорност. Все пак патиото изглеждаше чисто и можеше да се похвали с барбекю и грил с кралски размери.
Ако и отпред съседът й изглеждаше като отзад, тя може би щеше да се добере с хитрост до него и да се самопокани на пържола на скара.
Той спря работата си и остави встрани инструмент, който Рина определи като автоматичен чук за пирони. Шумът от компресора заглъхна и сега „Шугър бой“ се чуваше доста по-ясно, докато дърводелецът посегна към една голяма бутилка с вода и я надигна.
Мъжът отстъпи назад и тя успя да зърне част от профила му. Хубав нос, твърдо очертани устни. Носеше предпазни очила, които му стояха добре. Имаше голяма вероятност лицето да е също толкова привлекателно, колкото и тялото. Де тоз късмет!
Мъжът очевидно бе около тридесетте. Е, не беше ли страхотно?
Когато обърна глава и погледна към нея, тя му махна — жест, който смяташе за приятелски поздрав към новия съсед.
А той замръзна, сякаш бе извадила оръжие и го бе насочила право към него. Вдигна бавно ръка и свали очилата си като хипнотизиран. Рина не можеше да определи цвета на очите му, но усети силата и напрегнатостта на погледа му.
Изведнъж лицето му сякаш разцъфна в усмивка. Захвърли очилата на земята и с два скока стигна до оградата, която безцеремонно прескочи. Движенията му бяха страхотни — Бързи и живи. Зелени, отбеляза разсеяно Рина. Очите му бяха зелени — като морска мъгла, но в момента светеха малко маниакално.
— Ето те и теб — възкликна мъжът. — Мамка му! Ето те и теб!
— Да, тук съм — тя му отправи предпазлива усмивка. Около него се разнасяше мирис на талаш и на пот — което щеше да бъде привлекателно, ако не я гледаше така, сякаш бе готов да я лапне на един залък. — Казвам се Катарина Хейл — представи се и му подаде ръка. — Току-що купих къщата.
— Катарина Хейл значи — той пое ръката й и я задържа в своята мазолеста, грапава длан. — Момичето от сънищата. От небето ли падна?
— А? — Привлекателността се срина вдън земя. — Ами, радвам се да се запознаем. Трябва да се връщам в къщата.
— През цялото време те чакам — той продължаваше да я зяпа. — През всичките тези години. Ти си по- красива, отколкото си спомням. Как така?
— Как така? — повтори Рина и издърпа ръката си.
— Не мога да повярвам. Ти просто си тук. Бум! Или може би имам халюцинации?!
Мъжът отново хвана ръката й, а тя опря другата си ръка в гърдите му.
— Може би. Възможно е да си слънчасал. По-добре си върви в твоя двор, дърводелецо.
— Не, почакай! Ти не разбираш! Ти беше там, после изчезна. После още веднъж и още веднъж. И винаги успяваше да изчезнеш, преди да те хвана. А сега стоиш тук и говориш с мен. Аз говоря с теб.
— Повече не говорим… — защо никой не я беше предупредил, че на дърводелеца от съседната къща му хлопа дъската. Не трябваше ли да й кажат? — Върви си у вас. Легни и потърси помощ.
Тя се обърна и тръгна да се прибира.
— Почакай! — втурна се той подире й.
Рина се обърна, хвана ръката му и я изви зад гърба му.
— Не ме карай да те арестувам, за Бога! Още не съм се нанесла дори.
— Ченгето? Ами да, ченге — разсмя се мъжът и завъртя усмихнатото си лице към нея. — Вярно, че ми казаха! Точно така — някакво ченге щяло да се нанесе в съседната къща. Ти си ченге! Това е страхотно!
— Само секунди те делят от сериозни неприятности.
— И миришеш много хубаво.
— Стига толкова — Рина го бутна към задната стена на къщата си. — Разтвори крака!
— Добре, добре. Почакай — мъжът се смееше и блъскаше главата си в стената. — Ако ти изглеждам луд, то е, защото съм смаян. Хм, мамка му. Не ме закопчавай с белезници — поне не и докато не се опознаем по-добре. Парк Колидж, май 1992. Едно парти — не знам на кого беше къщата. Намираше се извън кампуса. Джил, Джес, не, Жан. Мисля, че някоя си Жан живееше в нея.
Рина се поколеба, белезниците все още бяха в ръцете й.
— Продължавай.
— Видях те. Не познавах никого. Отидох с един приятел и те видях в другия край на стаята. Носеше тясна розова блуза — косата ти бе по-дълга и падаше по раменете. Повече ми харесва как я носиш сега. Сякаш експлодира и е като ореол около лицето ти.
— Ще кажа на фризьорката ми, че одобряваш прическата. Значи сме се запознали на парти в Парк Колидж?
— Не, само те видях. Така и не успях да стигна до теб. Музиката спря. Настъпи пълна тишина. За един миг. Може ли да се обърна?
Не говореше като луд — със сигурност не. Освен това й стана интересно. Затова отстъпи назад.
