отмъсти. Може би ще се сетиш за някого, с когото си се скарала напоследък.
— Ченгетата винаги се спречкват или се карат с някого — промърмори тя.
— Май си права — той се отпусна и се усмихна, когато Фран донесе пицата на масата. — Как върви, сладурче?
— Върви добре — ръката й погали рамото на Рина. — А сега накарай малката ми сестричка да остави тази работа и да хапне нещо.
— Ще видим какво мога да направя. Остави веднага папката! — нареди строго Джон, докато Фран се отдалечаваше. — Ти ще се справиш с всичко, което ти се изпречи на пътя. Неофициално казано, никой не те подозира. Има непоклатим доклад и алибито ти издържа на всички удари. Така че остави разследването на системата.
— Добре. Знаеш ли, Джон, не знам дали аз избрах кариерата си, или тя избра мен. Пожарите изглежда ме съпътстват и са непрекъснато около мен. „Сирико“, първото момче, което обичах, после Хю. Сега това.
Той сложи парче от пицата в чинията си.
— Съдбата е сред най-големите мръсници.
13.
Балтимор, 2005
За добро или за лошо работата беше свършена. Сърцето й биеше до спукване, гърлото й бе пресъхнало, а в основата на корема й нещо леко трептеше, може би от паника или от възбуда.
Бе си купила къща.
Стоеше на белите мраморни стъпала, ключовете лепнеха на потната й длан. Всички преговори и условия бяха в миналото, документите бяха подписани. Имаше нотариален акт. И ипотека.
И банков заем, помисли си Рина, който щеше да изплаща толкова дълго, че когато го изплати напълно, щеше да се пенсионира.
Беше си направила сметката, напомни си тя. Това поне можеше да прави. Беше й време да притежава собствена къща. О, Боже, беше станала собственичка на имот!
Беше се влюбила в тази къща още като я видя. Толкова много приличаше на дом. Какво я наведе на тази мисъл не знаеше, любовта пламна от пръв поглед. Всичко тук викаше и я подканяше: вземи ме!
Местоположението, познатият квартал, дори леко поовехтелият интериор, който сякаш я молеше да му вдъхне от нейния живот. Имаше и заден двор — наистина прекалено тесен, така че можеше да плюе от единия до другия му край, но все пак си беше истински двор с истинска трева. Имаше дори и дърво.
А това означаваше, че трябва да коси тревата и да събира опадалите листа през есента. Следователно — да си купи косачка. За жена, която е живяла в апартаменти през последните десет години, подобна перспектива беше опияняваща.
И така, сега беше тук, пред редицата от триетажни къщи, на три преки от дома, където все още живееха родителите й.
Все още в съседство, помисли се Рина. И толкова далеч, сякаш е на луната.
Но беше хубаво. Направо чудесно. Нали вуйчовците й, баща й и брат й прегледаха най-обстойно всичко — от мазето до тавана? Нищо не пропуснаха. Нуждаеше се от леко потягане тук и там, наистина. И от доста повече мебели, отколкото притежаваше в момента.
Но всичко щеше да дойде с времето си.
А сега трябваше само да пъхне ключа в ключалката и да прекрачи прага. И щеше да се озове в собствената си къща.
Вместо това Рина се обърна, седна на стълбите и изчака, докато възстанови дишането си.
Беше изхарчила голяма част от спестяванията си, отиде и щедрата сума, която баба й и дядо й дадоха — както и на другите си внуци.
И сега, виж какво направи! Влезе в заеми. А нима поддръжката на къщата нямаше да гълта още пари? Застраховки, данъци, ремонти. Трябваше да мисли как да се справя с всичко това за в бъдеще. Тези неприятни подробности досега бяха проблем на родителите й или на хазаите.
Никога нейни.
Успяваше да ги избегне, също както и повечето от другите видове ангажименти. Имаше работата и семейството си, приятелите от детинство.
Но тя бе единствената неомъжена от семейство Хейл. Единственото дете на Бианка и Гиб Хейл, което все още нямаше намерение да създава потомство. „Нямам достатъчно време — казваше винаги когато я закачаха, заяждаха или направо настояваха. — Не мога да намеря подходящия мъж.“
Всичко това беше вярно. Но колко пъти през последните години се отдръпваше — или по-точно се скриваше — от потенциална връзка?
Да ходи на срещи беше хубаво, да прави секс също, но само без сериозно обвързване, моля! Ксандър подхвърляше, че мислела като мъж. Може и да беше вярно.
Дали не купи тази къща като вид компенсация, както някои бездетни двойки или самотници си вземат куче?
Ето на, вижте! Когато искам, мога да поемам ангажименти. Купих си къща.
Да бе, да, къща, в която не мога да се накарам да вляза сега, когато всичко е подписано и подпечатано, помисли си Рина.
Можеше просто да я препродаде. Да я боядиса, да направи някои поправки тук и там и отново да я обяви за продажба. Нямаше закон, който да я задължава да запази къщата тридесет години.
Тридесет години. Рина притисна корема си с ръка. И защо стоеше като някоя хлапачка?
Беше вече на тридесет и една, по дяволите! Беше полицай с цяло десетилетие стаж. Можеше да влезе в тази проклета къща, без да изпада в паника. Освен това не след дълго част от семейството й щеше да се изсипе тук като природно бедствие. Не биваше да я хванат да седи на стълбите, изпаднала в нервна криза.
Рина стана, отключи вратата и уверено влезе вътре.
Мигновено, сякаш беше отворила тапата на бутилка с етикет „Напрежение“, то се изпари и изчезна.
Да вървят по дяволите ипотеките и заемите и ужасът как ще избере цветове за стените! Беше искала тази къща. Голяма, стара, с високи тавани, с лакирани гарнитури и подове от истинско дърво. Разбира се, тук имаше прекалено много място за сам човек. Но това не я безпокоеше. Щеше да използва една от спалните за склад, след като събереше достатъчно вещи за складиране.
Другата щеше да превърне в кабинет, третата в домашен гимнастически салон, а последната щеше да запази като стая за гости.
Рина реши да не обръща внимание на ехото и празното пространство и влезе във всекидневната. Може би трябваше да приеме предложенията на различни роднини за употребяваните им мебели. Поне на първо време. Някои от картините на майка й щяха да стоят добре на стените. Вече виждаше как да направи това място уютно и удобно.
А малката приемна щеше да стане нейна библиотека. Освен това се нуждаеше от голяма маса за трапезарията. И от още столове, за случаите, когато семейството щеше да й идва на гости.
Кухнята беше хубава, реши тя, след като направи обиколката на първия етаж. Точно кухнята при предварителния оглед затвърди решението й. Предишните собственици я бяха обзавели с лъскави черни домакински уреди, които имаха още много години живот. Имаше прекрасни, гладки, с цвят на пясък плотове и шкафове с цвят на мед. Можеше да смени някои от вратичките със стъклени. Може би от матово стъкло, или от модерните грапави стъкла.
Щеше да й бъде приятно да готви тук, нещо, което обичаше да прави в свободното си време. От всички деца на семейство Хейл, Бела единствена не обичаше да готви. Над мивката красиви големи прозорци гледаха към малкото задно дворче.
А там лилиите цъфтяха.
