конте, цапардосай още веднъж кучката. Запалянковците на първия ред искат да видят една хубава плесница!
Господи, какъв путьо! Да се остави една кльощава женска да го гътне!
Я да запаля още една цигара. Трябва да помисля малко. Може да го изритам, когато излезе. Може да го бия, докато пукне. Да използвам метална тръба или бухалка. Ще има кръв по целия му скъп и моден костюм. Отпечатъците ще сочат нея. Право в нея.
Да видим колко време ще остане страшно ченге, когато бъде заподозряна в убийство.
Ще бъде забавно. Майтап. После цял живот ще се чуди какво е станало?
Контето излиза, клатушка се сякаш топките му са с размер на пъпеши. Умирам си от смях. Това си е истински цирк!
Все още се смея, докато следвам лъскавия син мерцедес. Страхотна кола! Кола и половина.
И все още се усмихвам, голяма дяволска усмивка, защото имам по-добра идея наум. По-добра и по-умна. Голям майтап ще падне.
Ще ми отнеме малко време, но хубавите работи искат време. Трябва да направя малко отклонение, да взема някои неща. Искам да бъде просто. Простите работи винаги са най-добри. Простотата е моята запазена марка.
Ще си пия бирата, докато работя. Експлозив 101. Тя трябва да знае достатъчно за него. Със сигурност знае.
Отделът по палежите са първи братовчеди на бомбаджиите. Хубаво малко устройство. Простичко. Момчета и момичета, не използвайте това нещо вкъщи.
Вече е достатъчно късно, съвсем късно. Малката кучка вече спи, съвсем сама. Няма движение. В четири сутринта градът е мъртъв. Тази гадна лайняна дупка. Шибаният Чарм Сити33 никога не ми е носил друго, освен печал.
Контето с модния костюм се е качило в модния си апартамент и спи със своите топки като пъпеши. Да се радва, че си ги е занесъл у тях. Толкова лесно, толкова просто. Но така е по-добре. Няколко минути насаме с трийсетте хилядарки и всичко е готово. Заключено и заредено.
Сега само да се отдалечим, да отидем малко встрани. Толкова, колкото да се наслаждаваме на шоуто.
Да запалим още една цигарка и да чакаме фойерверките.
И така — пет, четири, три, две, едно. Бум!
Погледни това, бозайник! Виж я как гори!
О, да, бейби! Добра работа. Направо върхът. Сега ще чакаме показанията. Пръстовите отпечатъци ще кажат кой е виновен защото костюмарата ще им ги покаже. Ще си държи посинелите топки и ще посочи с пръста си точно нея.
Работа за лека нощ.
Жалко за хубавата кола, все пак.
В шест сутринта, тридесет минути преди часовникът да зазвъни, Рина се събуди от чукане на външната врата. Тя се измъкна от леглото и инстинктивно притисна пръсти към скулата си, която започна да тупти.
И туптеше през целия път до вратата, помисли си с погнуса. Мъже като Люк не се отказваха лесно.
Загърна стегнато халата, избягвайки да се погледне в огледалото над скрина, и излезе бързо от спалнята.
Един бегъл поглед вляво от прозореца я изненада. Като оправи косата си с пръсти, Рина отключи вратата и я отвори.
— О’Донъл? Капитане? Има ли някакъв проблем?
— Може ли да влезем за малко? — очите на О’Донъл бяха потъмнели като буреносни облаци, което само увеличи объркването й. Отстъпи назад.
— Не съм на работа до осем.
— Хубава синина имаш — кимна той към лицето й. — Прилича ми на ударено око.
— Забърках се в една гадост. Заради имейла, който ти пратих снощи, ли идвате? Няма нужда да раздуваме тази история.
— Не съм си проверявал още пощата. Тук сме заради един инцидент, свързан с Люк Чеймбърс.
— О, Господи! Да не е подал оплакване, че го изхвърлих оттук? — Рина прибра косата си и червенината, която се появи под синината, този път беше причинена от неудобство. — Исках случаят да си остане поверителен, затова ти изпратих имейл по въпроса с няколко снимки за доказателство, ако той повдигне обвинение. Предполагам, че точно това е направил.
— Детектив Хейл, ще трябва да отговориш къде си била тази нощ между три и половина и четири.
— Тук — тя обърна поглед към капитан Брант. — Цялата нощ бях тук. Какво се е случило?
— Някой е подпалил колата на Чеймбърс. Той настоява, че си ти.
— Подпалил колата? Той пострадал ли е? О, Господи! — тя се отпусна отмаляла на един стол. — Колко лошо е пострадал?
— Не е бил в нея, когато е била подпалена.
— Слава Богу! — Рина затвори очи. — Добре. Но не разбирам.
— С господин Чеймбърс сте имали спречкване снощи.
Тя погледна капитана и почувства нов прилив на тревога и безпокойство.
— Да. По време на което той ме удари по лицето и ме събори на земята. Сетне продължи да ме влачи за краката и да ме бие, нанасяйки ми допълнителни травми. Защитих се, като го халосах с юмрук в челюстта и го ударих с коляно в слабините. Сетне му заповядах да се маха оттук.
— Заплашвала ли си господин Чеймбърс с оръжие?
— С една лампа — Рина скръсти ръце в скута си. — Нощната ми лампа. Взех я и го информирах, че ако не излезе, ще съм принудена да направя още един рунд с него. Бях бясна. За Бога! Та той тежи два пъти повече от мен!
Споменът за този момент накара мускулите й да се стегнат. Трябваше да преглътне внимателно, тъй като гърлото й започваше да гори.
— Ако ме нападнеше отново, трябваше да използвам каквито и да е средства, за да се защитя. Но това не бе необходимо, тъй като той си отиде. След него заключих, направих снимките, изпратих ги на партньора си, в случай че Люк реши да изопачи истината и да подаде оплакване.
— Значи един мъж те напада в собствения ти дом и ти не подаваш оплакване?
— Точно така. Справих се и се надявах, че това ще бъде краят. Не знам нищо за колата и за пожара.
Капитанът седна.
— Той обаче е дал различни показания. Твърди, че ти си го нападнала, защото си била под въздействието на алкохол и разярена от факта, че се мести в Ню Йорк. В опита си да те удържи и да те убеди, случайно те бил ударил.
Този път почувства погнуса и известна доза самоунижение.
Обърна към полицаите наранената си буза.
— Погледнете добре. На случайно удряне ли ви прилича? Стана така, както аз ви казах. Да, и двамата бяхме пили, но не съм била пияна. Той беше бесен, защото отказах да тръгна с него. Не искам да се местя в Ню Йорк. Скъсах с кучия син, но не съм палила колата му. Не съм напускала апартамента си, след като влязох тук приблизително около десет миналата нощ.
— Да видим дали можем да докажем това — започна О’Донъл.
— Аз мога да го докажа — ръцете й вече не стояха скръстени в скута, а държаха здраво дръжките на стола. Това беше единственият начин да ги удържи да не се свият в юмруци.
— Обадих се на една приятелка около единадесет. Чувствах се зле, лицето ме болеше, а и бях изключително разстроена. Един момент, моля.
Рина стана и тръгна към спалнята.
