— Най-важното. Ти ме попита дали ще се преместя в нов офис. Отговорът е да.
— Голям и…
— Точно така. Голям и… на Уолстрийт.
— На Уолстрийт? — Рина застина и остави вилицата си. — Ню Йорк? Изпращат те в Ню Йорк?
— Скъсах си задника от работа, за да го постигна. Офисът в Балтимор е истинска дупка в сравнение с разкоша, който ме очаква в Ню Йорк — лицето му стана предизвикателно и неприятно, като че ли бе прекалил с шампанското. — Заслужил съм го.
— Абсолютно. Просто се изненадах. Не знаех, че искаш да се местиш.
— Няма смисъл да се говори за нещо, докато не стане. И това не е просто преместване, Кат. Това е голям скок за мен.
— Поздравявам те от сърце — усмихна се тя, като чукна чашата си в неговата. — Ще ми липсваш. Кога заминаваш?
— След две седмици — в очите му се появи топлинка, а устните му се извиха в усмивката, която за пръв път я привлече към него преди време. — Утре се качвам на влака, за да огледам апартаменти за живеене.
— Бързо действаш.
— Защо да губя време? Което ни води до втората част на тази вечер. Кат, искам да дойдеш с мен.
— О, Люк, би било чудесно. Едно кратко пътуване до Ню Йорк ще ми хареса много, но не мога утре. Ако ме бе предупредил, бих…
— Нямам предвид утре. Намерил съм агент по недвижими имоти и знам какво точно търся. Мисълта ми е да живееш с мен в Ню Йорк, Кат — тя отвори уста да отговори, но той хвана ръката й. — Ти си точно жената, която искам. Ти си черешката върху сладоледа. Ела с мен в Ню Йорк.
Сърцето й подскочи при вида на малката кутийка, която извади от джоба си и отвори с палец.
— Омъжи се за мен.
— Люк — пръстенът бе с изумително голям брилянт. Тя не знаеше нищо за диамантите, но можеше да ги познае, когато заслепяваха очите й. — Колко е красив. Аз… добре, но…
— Класическо, точно в твой стил. Ще си живеем страхотно двамата. Вълнуващо. Богато — той погледна леко встрани и кимна на някого. Сетне очите му се върнаха на нейните и Люк плъзна пръстена на пръста й.
— Почакай…
Но сервитьорът вече стоеше до тях с нова бутилка шампанско и топла усмивка.
— Поздравления! Желаем ви цялото щастие на света!
Докато той наливаше шампанско, от съседните маси започнаха да ръкопляскат. Люк се изправи и преди да е изрекла каквото и да е, заобиколи масата и я целуна.
— За нас — вдигна наздравица, като сядаше на мястото си. — За началото на общия ни живот.
Когато чукна чашата си в нейната, Рина не каза нищо.
В стомаха й имаше един стегнат възел, който предвещаваше нещастие. Уловена съм, помисли си тя. Аз съм в капан. Точно така се чувстваше. Принудена да приема поздравления и пожелания за щастие от персонала на ресторанта, от другите посетители, докато излизаше с Люк навън. Пръстенът на пръста й блестеше налудничаво на уличното осветление и тежеше като олово.
— Да отидем у нас — предложи Люк, като я прегърна и зарови лице в шията й.
— Не, трябва да се прибирам. Утре много рано съм на работа и освен това… Люк, трябва да поговорим.
— Добре, ще направим каквото искаш — той отново я целуна. — Това е твоята нощ.
Как ли пък не, беше единственото, което си помисли. Възелът в стомаха й започваше да предизвиква гадене, а началото на главоболието се опитваше да среже основата на врата й.
— Ще ти покажа няколко снимки по компютъра на апартаментите, така че да имаш представа — той подкара колата с усмивка на лицето. — Освен ако не искаш да се поровиш сама или заедно с мен. Ще бъде по-забавно — намигна й. — Можем да отидем да пазаруваме. Или да накарам секретарката да ни резервира апартамент в „Плаза“, да ни намери билети за някое шоу.
— Не мога. Всичко е прекалено неочаквано и…
— Добре, добре — сви той примирително рамене. — Но само не се оплаквай, ако купя някое място, което не си видяла. Набелязал съм три апартамента в Долен Манхатън. Единият, към който имам особени предпочитания, е с три спални. Агентът по недвижими имоти твърди, че мястото е страхотно от гледна точка на възможности за забавления. Апартаментът току-що е обявен на пазара, така че моментът е подходящ. Достатъчно близо до офиса ми е, ще мога да ходя дори пеша в хубаво време. Цената е висока, но при новото ми положение мога да си я позволя. Освен това смятам да дам няколко приема. Да предприема също и пътувания. Да вървим да се нанасяме, Кат.
— Имам чувството, че вече всичко си планирал.
— Знаеш, че в тази област съм най-добър. О, бих искал да организирам малко празненство преди да тръгнем. Може да го комбинираме като тържество за сбогуване и за годежа ни. Ако ще го правим тук, в моя апартамент, ще трябва да побързаме. Започвам да опаковам багажа си веднага.
Тя отново не каза нищо, просто го остави да говори, докато пътуваха към нейната квартира над „Сирико“.
— Хайде да запазим за утре голямото обявяване — кимна той към все още светещия ресторант. — Искам те цялата за мен тази нощ. Можеш да покажеш пръстена си утре.
Люк излезе да отвори вратата. Това бе един от жестовете, които неизменно правеше, жестове, които тя винаги бе смятала за мили и старомодни.
Когато се качиха в апартамента й, той й помогна да свали палтото си. Отново зарови носа си в шията й. Рина отстъпи и си пое дъх, преди да се обърне с лице към него.
— Хайде да седнем.
— О, планове за сватбата? — се разсмя той, като разпери ръце. — Знам, че жените обичат да ги правят, но хайде тази вечер да се концентрираме върху годежа ни — пристъпи към нея и прокара пръсти по бузата й. — Позволи ми да се съсредоточа върху теб.
— Люк, трябва да ме изслушаш. Ти не ми даде никакъв шанс в ресторанта. В мига, в който ми показа пръстена, сервитьорът вече разливаше шампанското, а хората викаха и ръкопляскаха. Постави ме в невъзможна ситуация.
— За какво говориш? Не ти ли харесва пръстенът?
— Разбира се, че ми харесва, но не мога да го приема. Ти обаче не ми позволи да кажа нито дума. Смяташ, че всичко вече е предопределено. Извинявай, Люк, наистина съжалявам, но ти си въобразяваш прекалено много. Явно мислиш, че всичко ще стане както го искаш, но не е така.
— За какво говориш?
— Люк, никога не сме говорили за брак, а изведнъж ме поставяш пред свършения факт, че сме сгодени и се местим в Ню Йорк. Първо, аз не искам да се местя в Ню Йорк. Семейството ми е тук. Работата ми е тук.
— За Бога! Ню Йорк е само на няколко часа с влака. Можеш да виждаш семейството си на всеки няколко седмици, щом искаш. Ако питаш мен, време е да скъсаш с миналото си тук.
— Не те питам — отвърна спокойно тя. — Да не би ти да си ме питал за каквото и да е? И аз бях повишена напоследък, за теб обаче това не бе повод да празнуваме.
— О, за Бога! Не може да сравняваш…
— Не сравнявам. Просто правя равносметка — всъщност доста дълго време й трябваше да си направи равносметката, призна си Рина. Грешката си беше нейна. — Ти не се интересуваш ни най-малко от моята работа, но кой знае защо смяташ за сигурно, че аз веднага ще се откажа от нея и ще бъда много щастлива да се преместя с теб в Ню Йорк.
— Искаш да продължиш да си играеш с огъня, така ли? Чувал съм, че в Ню Йорк също стават пожари.
— Изобщо не цениш онова, което правя. И не го уважаваш.
— Че какво очакваш? — развика се Люк. — Ти поставяш работата си пред мен, пред нас, пред
