— Харесах едно момиче, но го изгубих. Всъщност цели два пъти.
— Как така?
— Беше като видение сред стая пълна с хора — той вдигна ръце и щракна с пръсти. — Изпари се. Влюбвала ли сте се от пръв поглед?
— Разбира се, че съм.
— Може би с мен стана точно това и сега само се лутам безпомощно, докато я намеря отново. Веднъж пак я срещнах, но тя изчезна. Е, време е да си вървя.
Той стана от стола — почти два метра висок, с дълги силни мускули. Годините на физическа работа бяха ги оформили и стегнали.
Може и да бе два пъти по-възрастна от него, но все още беше жена, а Бриджит Малори имаше набито око и можеше да оцени външния вид на един мъж.
Имаше слабост към това хубаво момче, това си бе самата истина. Но беше и достатъчно практична, така че нямаше да продължи да му дава работа през последните шест месеца, ако той не бе достатъчно сръчен и искрен. И много добър дърводелец.
— Аз ще ти намеря момиче. Запомни ми думите.
— Първо ще трябва да я изпитате дали може да прави сладкиши — той се наведе и я целуна по бузата. — Поздравете господин М. от мен — добави Бо и взе палтото си. — И ми се обадете, ако имате нужда от нещо.
Тя му подаде торбичка с кейк.
— Имам номера ти, Боуен, а също и адреса.
Бо тръгна към пикапа си. Господи! Можеше ли да бъде по-студено? — помисли си и стъпи на пътеката, която бе изринал от стълбите до алеята. Земята беше бяла от сняг, който се топеше и отново замръзваше. Небето бе схлупено и сиво, което обещаваше още сняг.
Реши да спре и да напазарува на път за вкъщи. Мъжете не могат да живеят само на сладкиши с фъстъчено масло, нали така? Нямаше нищо против да си намери жена, която да се оправя в кухнята, но беше не по-малко сръчен в нея.
Вече си имаше собствен бизнес. Потупа кормилото, когато влезе в колата. „Дърводелски услуги Гуднайт“. Двамата с Брад купиха, възстановиха и продадоха няколко малки къщички.
Нямаше да забрави как уговори Брад да направят първата инвестиция, когато видя хлътналия покрив на една къща — беше истински необработен диамант. Трябваше да благодари на Брад за кредита, както за непоклатимата му вяра.
А също и на баба си, затова, че му повярва достатъчно и му даде малко пари. Напомни си да й се обади, когато се прибере и да види дали не се нуждае от нещо, от постягане на къщата, например.
Двамата с Брад работиха здравата, като волове, докато ремонтираха първата къща. Спечелиха добри пари, върнаха заема на баба му с лихвите. И реинвестираха останалите.
Когато се върнеше назад, винаги се сещаше за едно мъртво момче, на което също трябваше да благодари за постигнатото днес. Защо точно онова събитие, смъртта на един непознат, промени живота му, Бо не можеше да каже. Но тя го накара да престане да се носи по течението и да се хване за работа.
Джош, помисли си той, като се отдалечаваше от къщата на семейство Малори в Оуен Милс. Тогава Манди бе много разстроена. И колкото и да е странно, пожарът и смъртта на момчето заздравиха тяхната връзка.
Брад и…. Как и беше името? Дребното русо момиче, което бе обект на желанията на приятеля му през онези дни? Кари? Кати? По дяволите, няма значение.
Сега Брад бе увлечен по една пикантна брюнетка, която си падаше по салсата.
Но неговата собствена русокоска, видяна един-единствен път на някакво парти преди сто години, все още събуждаше копнежите му от време на време. Не бе забравил лицето й, облака от медно руси къдрици, малката бенка близо до устата.
Загубена, отдавна загубена, напомни си Бо. Така и не узна името й, не чу гласа й, нито усети аромата й. Вероятно по тази причината споменът и усещането бяха още по-сладки. Тя бе винаги там, където му се искаше да бъде.
Бо се вля в колоната от коли. Явно днес всички в Балтимор бяха решили да пазаруват след работа. Напливът причиняваше ужасни задръствания, скърцане на спирачки и необходимост от умопомрачителни маневри из паркинга. Може би бе по-разумно да се откаже и да си сготви вечеря с каквото намери в хладилника.
Или да си поръча пица по телефона.
Трябваше да прегледа чертежите за следващата си поръчка и списъка на доставките за къщата, която двамата с Брад току-що започнаха.
По-добре щеше да бъде, ако прекара времето си…
Погледна разсеяно вляво, когато движението в неговата лента замря.
В първия миг видя само една непозната жена, наистина хубава жена, която караше тъмносин шеви блейзър32. Бухнала, къдрава коса с цвят на светъл карамел се подаваше изпод черна шапка. Пръстите й потропваха по кормилото и това му подсказа, че сигурно слуша нещо по радиото. По неговото пееше Спрингстийн. По ритъма на пръстите й Бо си помисли, че жената слуша същата станция.
Интересно.
Заинтригуван от тази мисъл, той се наведе напред, за да може да види по-добре лицето й.
Беше тя! Момичето от сънищата. Момичето от мечтите му. Скулите, извивката на устните, малката бенка.
Челюстта му увисна, шокът го накара да закове спирачки. Тя хвърли бегъл поглед към него и за един миг — един бездиханен миг, нейните кестеняви очи срещнаха неговите.
И изведнъж музиката спря.
Той изруга наум: „По дяволите!“
Жената се намръщи, извърна глава и потегли.
— Но, но… — заекването го върна на земята. Прокле се, включи мотора. Неговата лента обаче беше претъпкана, а нейната се движеше, макар и бавно. Когато се освободи от колана си и отвори вратата, мигновено завиха клаксони.
Наистина смяташе да хукне след колата й. Да тича по улицата като пациент, избягал от лудница. Но тя вече бе доста далеч напред. Прекалено далеч, помисли си Бо, бесен на себе си, че толкова се обърка, та дори не видя номерата на колата й.
— На ти сега, отново същото! — промърмори, клаксоните ревяха край него, а от небето започнаха да падат първите снежинки.
— Както и да е, беше странно — Рина се подпря на барплота в кухнята на „Сирико“, където майка й бъркаше нещо на печката. — Наистина изглеждаше добре, ако пренебрегнем факта, че устата му така зяпна, че можеше да влезе цял рояк мухи, а очите му се ококориха и щяха да изскочат от орбитите, сякаш току-що някой бе вкарал кол в задника му. Искам да кажа, че почувствах погледа му, разбираш ли? А когато вдигнах очи към него, ето какво видях.
Рина се опита да имитира физиономията на Бо.
— Може да е получил сърдечен пристъп.
— Мамо! — изсмя се Рина и се наведе да целуне майка си по бузата. — Просто беше луд.
— Вратите ти заключени ли бяха?
— Мамо, не забравяй, че съм ченге. Днес впрочем имах нов случай. Група деца влезли в училището си и подпалили няколко класни стаи. Добре, че няма пострадали. За щастие.
— Къде са били родителите им?
— Не всички родители са като теб. Подпалвачеството е сериозен проблем сред децата. Никой не е пострадал, което си е направо чудо, и слава Богу, щетите са нищожни. О’Донъл и аз разпитахме всички, но едно от тях… Знаеш ли, проряза ме особено неприятно чувство, когато говорих с него. Мисля, че трябва да го прегледа психолог. Само на десет години е, а очите му гледаха с оня поглед. Спомняш ли си Джоуи Пасторели? Със същия поглед.
