от вечерята и да се срещнем в ресторанта в седем?
— Люк, просто не става. Не разбираш ли?
— Добре — нацупи се той и стана от леглото. — Явно ще стане на твоето, както обикновено.
— Това не е честно и ти го знаеш.
— Онова, което не е честно — извика той, като започна да се облича, — е твоето нежелание да правиш компромиси. Винаги поставяш всичко преди мен.
Посткоиталната жарава се изпари за секунда.
— Ако наистина смяташ така, не знам какво правиш тук.
— В момента и аз се чудя. Ти получаваш повече, отколкото даваш, Кат — Люк закопчаваше ризата си с резки движения. — Няма да мине дълго време и ще бъда под чехъл.
— Давам ти най-доброто, на което съм способна.
Люк напъха краката си в обувките.
— Толкоз по-зле за теб.
Той излезе, тя остана в леглото.
Наистина ли съм толкова егоистична? — запита се Рина. Толкова емоционално бедна? Обичаше Люк, но дали проявяваше истински интерес към работата му? Наистина не чак толкова много, призна, не и когато бе така силно увлечена в своята собствена.
Може би това, което влагаше във връзката, не беше достатъчно.
Измъчвана от подобни мисли, Рина се въртя в тъмнината и дълго не можа да заспи.
Когато влезе в стаята на работната група заедно с О’Донъл, след като прекараха по-голяма част от дежурството си в чукане по врати и разпитване на свидетели, вземане на показания от бившата съпруга на собственика и от настоящата му приятелка, видя на бюрото си три бели рози с дълги стъбла.
Цветята предизвикаха много коментари от останалите членове на отряда, но картичката я накара да се усмихне.
Кат, съжалявам
Все пак тя не си позволи дори да ги помирише, а ги занесе направо в стаята за почивка, за да освободи място на бюрото си.
Имаше да пише доклад. Тъй като трупът все още не бе идентифициран, собственикът се водеше изчезнал.
О’Донъл и Рина отидоха в кабинета на командващия офицер, за да го запознаят с развитието на случая.
— Чакаме резултатите от лабораторията — започна О’Донъл. — Собственикът — Джеймс Р. Харисън, е бил видян за последно в един стриптийз бар на няколко преки от мястото на пожара. Регистрирано е плащане с кредитната му карта в дванадесет и четирийсет. „Форд“ на неговото име все още е паркиран зад сградата.
О’Донъл погледна Рина, правейки й знак да продължи.
— Намерихме сандъче с инструменти под отломъците на първия етаж и отвертка с острие, което съвпада с профила на дупките, направени на дъното на тубата за бензин. Харисън е бил обвинен в измама преди пет години, така че разполагаме с отпечатъците му в базата данни. Съвпадат с онези, които снехме от сандъчето с инструменти, отвертката и тубата за бензин. Медицинският екип не е в състояние да вземе отпечатъци от трупа, затова ще търсят дентално съвпадение.
— Ще получим резултатите утре — добави О’Донъл. — Говорих с някои от близките му. Имал е сериозни парични затруднения. Обичал е конете, но те не го обичали.
Капитан Бранд кимна и се облегна на стола си. Косата му беше бяла като сняг, а очите — студено сини. На бюрото му стояха наредени снимки на внуците му, а самото бюро той поддържаше в идеален ред, както леля й Кармела приемната в къщата си.
— Така. Излиза, че сам е подпалил сградата с цел да получи застраховките, но е бил хванат в капан.
— Така изглежда, капитане. Медиците не откриха никакви следи от побой, никакви наранявания или рани. Все още чакаме резултатите за токсичност — добави Рина, — но нищо не подсказва, че някой е желаел смъртта му. Имал е малка застраховка живот. Пет хиляди, парите отиват при бившата му съпруга. Така и не е променил получателя. Жената се е омъжила повторно, има постоянна работа на пълен работен ден, съпругът й също. Не ми изглежда да е извършителят.
— Бърза работа, недомислена — добави О’Донъл.
— Ще напиша доклад — предложи Рина, когато двамата с О’Донъл се върнаха в стаята на екипа.
— Залавяй се. Аз имам да свърша малко друга писмена работа.
Той седна на бюрото си, което беше обърнато към нейното.
— Да нямаш рожден ден утре?
— Не. Защо? А, заради цветята — Рина подреди бележките си пред клавиатурата. — Мъжът, с когото се виждам, снощи беше малко нервен. Това е извинението.
— Класическо.
— Да, бива го в тия неща.
— Сериозно ли е?
— Не съм решила. Защо, да не ме сваляш?
Той се ухили, а крайчетата на ушите му почервеняха.
— Сестра ми е решила да сватосва едно момче, което върши разни неща за нея. Дърводелец. Хубави неща прави. Добро момче, така ми каза. Опитва се да му намери гадже.
— И ти какво? Смяташ, че ще отида на среща с дърводелеца на сестра ти?
— Обещах й, че ще те попитам — О’Донъл вдигна извинително ръце. — Момчето било много хубаво, така каза.
— Тогава сам да си намери гадже — сложи край на разговора Рина и започна да пише доклада.
11.
Бо преглътна последното парче сладкиш с фъстъчено масло и го прокара със студено мляко. Сетне, както си седеше на барплота за закуска, който сам бе измайсторил, въздъхна преувеличено.
— Ако не бяхте се заробили с този ваш съпруг, госпожо М., щях да ви направя къщата на мечтите. А в замяна щях да поискам само вашите сладкиши с фъстъчено масло.
Жената се усмихна и махна със салфетката за съдове към него.
— Последния път беше ябълковият пай. Всъщност се нуждаеш от едно младо момиче да се грижи за теб.
— Имам си момиче. Имам си вас.
Тя се разсмя. Бо харесваше как се смее, като наклонява главата си назад, така че още малко и ще удари тавана. Имаше закръглено тяло и скоро и той щеше да се сдобие със същото, ако продължаваше да го храни със сладкиши. Косата й бе червена като светофар и цялата в ситни къдрици.
Беше достатъчно възрастна да му бъде майка и имаше страхотно чувство за хумор, по-добро, отколкото природата бе дала на него самия.
— Трябва ти момиче на твоята възраст — насочи тя пръст към него. — Срамота е хубаво момче като теб да е само!
— Просто са прекалено много и не мога да избера. Пък и никоя от тях не е пленила сърцето ми като вас, госпожо М.
— Продължавай. Сипеш ласкателствата по-щедро и от стария ми дядо. А той беше ирландец до мозъка на костите си.
