Тя запристъпва от крак на крак, явно изпитваше с неудобство, когато Рина й кимна окуражително да продължи.
— Наистина ли смятате, че е умишлен пожар, а не случайност?
— Все още не сме направили заключенията си.
— О, мили Боже! Струваше ми се, че ще е по-добре да кажа на Ела и преди няколко седмици разменихме няколко думи — тя отново потърка врата си. — Не искам полицията да мисли, че имам нещо общо с това.
— Защо трябва да мислим така?
— Ами, казахме си малко по-силни думи, освен това имаме една и съща чистачка и децата ни играят заедно. Аз позвъних на 911. Споделих с мъжа си за това снощи, пък той ми се скара, че съм си търсела белята. Обаче не мога да си го избия от главата.
— И за какво си разменихте острите думи?
— Заради момчетата. Нейният Тревор и моят Малкълм — тя вдиша дълбоко. — Хванах ги да бягат от училище преди няколко седмици. Денят беше хубав, затова реших да отида до училището, за да прибера малката и да я заведа да поиграе в парка. Има нужда да изразходва енергията, която прелива от нея. Тогава видях момчетата да пресичат улицата към парка. Е, трябва да ви кажа, че ги настигнах, накарах им се едно хубаво, хванах ги за ушите и ги върнах обратно в училище.
Рина си позволи да се усмихне — реакция на възрастен към възрастен.
— Сигурно ужасно сте ги изненадали. Когато бягаш от училище, трябва да знаеш и как да го правиш.
Жената поклати глава.
— Нямат достатъчно мозък дори да се скрият. Когато Ела се прибра от работа, отидох заедно с моя син да й съобщя за случката. Преди да си отворя устата, тя заяви, че моето момче било виновно и че съм нямала право да пипам сина й дори с пръст.
При тези думи жената разпери ръце.
— А всъщност само го хванах за ръка и го върнах в училище, където му е мястото. Аз бих била благодарна, ако някой се погрижи за моето дете по този начин, а вие?
— Да, разбира се. Но госпожа Паркър е била разстроена.
— Какво ти разстроена! Направо побесня. Така че доста троснато й казах, че когато следващия път видя сина й на улицата по време на часовете, ще го подмина все едно не го познавам. Разменихме си и други реплики, но вече добихте представа, нали?
— Не мога да ви обвиня, че сте се ядосали — успокои я Рина. — Опитали сте се да постъпите правилно.
— А тя ми каза да си гледам работата. Ако я бях послушала, къщата й щеше да изгори до основи. Оттогава момчетата не си играят заедно, за което съжалявам. Но не искам Малк да се разхожда където и когато му скимне. Според него Тревор не за пръв път си дава ваканция, но се страхуваше да ми каже цялата истина.
— Синът ви твърди, че Тревор редовно бяга от училище?
— О, по дяволите! Не искам да докарам повече неприятности на момчето.
— Ще бъде по-добре за него и за всички останали, ако знаем фактите, госпожо Никълс. Колкото повече ми кажете, толкова по-бързо ще установим истината.
— Добре, добре. Не знам дали бяга непрекъснато, но моят син каза, че Тревор изчезва от време на време и го уговорил да се присъедини към него този път. За постъпката си Малк няма извинение, така че си получи наказанието. През последните три седмици всяка сутрин ходя с него до училище и всеки следобед го прибирам. Нищо повече не унижава едно деветгодишно момче от това майка му да го води и взема от училище.
— Майка ми постъпи по същия начин някога с брат ми. Тогава той беше на дванадесет. Не мисля, че го е преживял, нито забравил.
— Родителите трябва да бъдат по-бдителни, нали това им е работата, вместо да се правят на най-добри приятели с децата си, ако питате мен.
— По този начин ли стоят нещата при съседите?
— Е, сега вече просто клюкарствам — отвърна Шари. — Не че имам нещо против клюките. Ще кажа само, че в онзи дом не съм виждала дисциплина. Но това си е само мое мнение, което съпругът ми твърди, че изразявам прекалено често. Тревор е буйно дете, но иначе е добър. Просто искам да кажа, че може и да не съм в най-добри отношения в момента с Ела, но й съчувствам за бедата, която я сполетя. Мисля, че сигурно е някаква случайност. Нещо се е запалило от само себе си.
— Ще видим. Благодаря, че ми отделихте време.
Рина влезе в опожарената къща. Застана в предния коридор, попивайки звуците и атмосферата. Пожарът не бе стигнал до тук, но миришеше на дим. Потушаването на огъня бе нанесло съвсем малко щети. Сажди и мръсотия на пода и по стълбите.
Но забеляза онова, което имаше предвид съседката. Като се вгледа под бъркотията, създадена от намесата на огнеборците, установи идеален ред. Независимо от прахта и отломъците личеше елегантната подредба, във вазите имаше цветя, възглавничките и завесите бяха избрани в цветове, които да подхождат на стените, тоновете бяха артистични.
На горния етаж беше същото. Спалнята бе пострадала най-много. Боята беше на мехури, таванът — овъглен, имаше повреди от дима и водата.
Покривката на леглото с кралски размери бе обгоряла, също и подходящите по цвят завеси. Щорите от естествено дърво бяха овъглени.
Можеше да проследи пътя на пожара, от горе на долу по стълбата от тавана, поглъщащ по пътя си полирания дървен под и старинния килим.
Тя тръгна по коридора и откри два кабинета. Тук забеляза доста антики, красиво обзавеждане.
Стаята на момчето бе в другия край на коридора. Беше голяма и просторна, предметите издаваха интереса му към футбола. Постери в рамки, много черно и бяло с червени акценти. Подредени лавици по конец за книги. Никакви играчки, никакви планини от натрупани дрехи.
Рина извади бележник и си записа информацията. Сетне взе телефона и се обади.
О’Донъл си пробиваше път през пластовете отломки на тавана, когато тя се присъедини към него по повредените стълби.
— Много мило от твоя страна да се сетиш и да дойдеш при мен. Самотният воин ти благодари.
— Трябваше да събера малко информация — тя вдигна очи, оглеждайки небето. — Пламъците са тръгнали нагоре. Собствениците са имали късмет. На втория етаж щетите не са чак толкова трагични. На първия само мирише на дим и има следи от вода.
— Не открих запалително средство. Място на избухване южният ъгъл — той показа с ръка, докато тя снимаше. — Запалил се е шперплатът, подпалила се е изолацията под него и огънят е тръгнал нагоре, като е обхванал покрива.
Рина се наведе и зарови с ръце, облечени в ръкавици, в пепелта. Извади сгърчен остатък от снимка.
Фотографии. Купчина снимки, вероятно послужили за подпалки.
— Да, прилича на лагерен огън от снимки. Пламъците са тръгнали в различни посоки. Торби за багаж, дрехите вътре, кутии за съхранение на украса. Подпалили са се, огънят е тръгнал по стълбите. Течението през отворения прозорец и врата са спомогнали за разгарянето му.
— Провери ли за отпечатъци? По дръжките на вратите, около рамката на прозореца?
— Чаках теб.
— Добре си побъбрихме със съседката. Познай кой е обичал да бяга от училище?
О’Донъл се заклати напред-назад на пети.
— Така ли? Да чуем.
— Младият Тревор Паркър е бягал от училище три пъти през последните месеци. В деня на пожара е закъснял, отишъл е между единадесет и единадесет и половина. Имал бележка — добави Рина, — потвърждаваща, че е бил на лекар.
Докато говореше, започна да проверява за отпечатъци от пръсти обгорялото дърво на прозоречната
