Уилям взе ръката на Тревор.
— Сигурно, защо не? Стига толкова. Ще се справим, сине. Добре е, че каза истината, ние ще се справим.
— Ако къщата беше изгоряла до основи, вие не бихте се развели — прошепна Тревор и зарови лице в гърдите на баща си. — Не си отивай!
Рина се прибра късно! Беше силно депресирана. Нямаше да му бъде лесно на Тревор Паркър. Срещите с психолог щяха да помогнат, но това нямаше да събере семейството му отново. То, според нейното мнение, беше обречено.
Бяха стигнали прекалено далеч, както можеше да се види.
На всеки Фран и Джак, Гиб и Бианка от другата страна на уравнението имаше разделени и провалени семейства. И провалилите се по принцип бяха повече от успешните бракове.
Домът на момчето може и да не бе изгорял, но със сигурност бе разрушен.
Спря пред къщата си, излезе от колата и я заключи. И видя Бо Гуднайт да седи на предните си стълби с бутилка бира в ръка.
Рина се стараеше да го избягва — всичко, свързано с него, я напрягаше и й отнемаше време. Беше по- просто, помисли си сега тя, да си влезе у дома и да затвори вратата. И да остави изпитанията от днешния ден навън.
Но вместо това прекоси алеята и седна до него. Взе бирата от ръката му и отпи голяма глътка.
— Ако ми кажеш, че седиш тук и ме чакаш, ще го приема за ненормално.
— Тогава няма да говоря такива неща. Но ще призная, че обичам да прекарвам хубавите вечери с една студена бира на стълбите. Лошо ли ти е?
— Тъжно ми е.
— Да не е умрял някой?
— Не — тя му върна бирата. — Това ме кара да приема днешния ден не като напълно безнадежден…. Единственото нещо, което не можеш да върнеш, е смъртта.
— Ей, я стига. Не си ли чувала за прераждането? За кармата?
Тя се усмихна, което я изненада.
— Не съм си имала работа с човек, който може да се върне на този свят в образа на хрътка. Беше просто едно малко момче, подпалило дома си, за да накара родителите си да останат заедно.
— Той пострадал ли е?
— Физически не.
— И това е нещо.
— Да, нещо. Веднъж спомена, че родителите ти се разделили, когато си бил дете.
— Да — той отпи от бирата. — Беше… неприятно. Всъщност — поправи се, когато тя го погледна, — беше кошмарно. Едва ли искаш да добавиш към днешните си преживявания и травмите от едно нещастно детство.
— Родителите ми са женени от тридесет и седем години. Понякога ми се струва, че са едно тяло с две глави. Те също се карат, но никога грозно, ако разбираш какво искам да кажа.
— О, да, много добре те разбирам.
— Бих казала, че са като залепнали един за друг, но знаеш ли какво? Всъщност те са лепилото. Тяхната близост е заплашителна, дори опасна. Защото като ги гледа човек, му се иска и той да има такава връзка.
— Можем да започнем нашата с вечеря. Да видим накъде ще тръгне.
— Можем — тя отново взе бутилката и отпи разсеяно. Лъхна я ароматът на сапуна му и нещо друго. Вероятно беше ленено масло. Нещо, с което навярно се търка дървото. — Или бихме могли да влезем и да се отдадем на луд секс. Нали това е, което искаш?
— Е, сега вече ме хвана натясно — той се изкиска с едно нервно „хе-хе“ и протегна краката си. — Не бих отказал, защото… ами да си призная — защото да правя луд секс с теб би ми харесало страхотно. Според мен седем седемнадесети от живота си съм мислил точно за това.
— Седем седемнадесети ли? — доста неженствено изсумтя Рина.
— Малко го закръглих, но е толкова. Така че да се любим наистина би било велик момент за мен. От друга страна, след като съм мислил седем седемнадесети от живота си да правя любов с теб, ако изчакам още малко, няма да ми навреди.
— Ти си много забавен човек, Боуен.
— Мога да бъда и забавен. Мога да бъда сериозен или хитър, или небрежен. Аз съм мъжът с много лица. Можем да вечеряме и да ти покажа някои от тях.
— Ами добре. Партньорът ми те е проучил.
— Какво значи това?
Този път тя се засмя и също протегна краката си.
— Значи, че се е разровил в миналото ти.
— Сериозно? — изглеждаше повече заинтригуван, отколкото обиден. — И какво е открил? Минал ли съм изпита?
— Очевидно — челото й се набърчи, докато го изучаваше. — Защо не си ядосан? Аз се ядосах.
— Не знам. Интересно ми е. Никога досега не са ме проучвали.
— Имам голямо, шумно, дразнещо, често намесващо се, прекалено защитаващо ме семейство. Те са в центъра на живота ми, дори когато не ги искам там.
— А аз съм единственото дете на едно разбито семейство. Усещаш ли болката ми?
— Теб не те боли.
— Никак. Но не си мисли, че съм се уплашил. Просто искам да те докосна — той плъзна ръката си по нейната, после по рамото, сетне обърна лицето й така, че очите им се срещнаха. — Ти може да не си онова, което толкова дълго пазех в ума си. Просто искам да открия.
— Връзките ми не вървят особено. Може би аз не си падам по обвързването. Мислил ли си колко неприятно би било да приключим връзката си, след като живеем врата до врата, ако се разделим с омраза?
— Единият от нас ще трябва да се премести. Но междувременно… — той посегна зад себе си, за да отвори външната врата и да остави празната бутилка вътре. — Какво ще кажеш да се разходим? Чух, че през няколко преки оттук имало страхотен италиански ресторант. Може да хапнем нещо.
— Добре — тя обгърна с ръце коленете си и си помисли с надежда, че не прави грешка. — Съгласна съм. Хайде да се поразходим.
15.
Рина разнасяше бебето на Ксандър и Ан из дневната на жилището им с кукленски размери. Апартаментът над „Сирико“ сега бе свободен и семейството на брат й щеше да се пренесе там.
Прозорците — и двата, бяха широко отворени, чуваха се шумът от трафика навън и виковете на децата в близкия парк.
Бебето вече се бе оригнало, но Рина не бързаше да го сложи в люлката му.
— Та значи, вечеряхме в „Сирико“. Два пъти. Седяхме на стълбите няколко пъти. Той ми показа проекта си за маса за хранене. Много е хубав. Всъщност е страхотен. Не знам какво да правя с него.
— Сега ще ти кажа — Ан продължаваше да сгъва бебешки дрешки. — Защо просто не спиш с него?
— Браво бе, мамче! Какви са тези приказки?
— В момента благодарение на раждането, плача на бебето, работата и подготовката по местенето сексуалният ми живот е в пълен застой. Умее ли да целува?
— Не знам.
— Не си го целунала още? — Ан захвърли дрешката и сложи ръце на кръста си. — Не се ли премести преди три седмици? Направо ме разби.
— Той работи, аз работя — Рина сви рамене. — Макар че живеем врата до врата, не се виждаме всеки ден. Може би не искаме да се виждаме всеки ден. Бо не прави никакви опити за сближаване. Нито пък аз.
