Дребните пари се изсипаха и част от тях паднаха по пода.
— Дай си портмонето — обърна се момчето към Бен, докато пъхаше монетите и банкнотите в джоба си. Беше първата му кражба. Не бе си представял, че ще е толкова лесно. Все още чувстваше сърцето си в гърлото, а дланите му бяха мокри. — Извади го бавно и го хвърли на касата.
— Добре. Спокойно.
Бен си мислеше как да посегне за пистолета под сакото си. Нападателят се потеше като прасе и очите му бяха пълни с такъв ужас, какъвто беше обзел и жената зад касата. Бен хвана портмонето си с два пръста. Вдигна го нагоре, докато внимателно наблюдаваше как очите на момчето следват пътя му. После го хвърли само с един инч встрани от касата. В момента, в който момчето погледна надолу, той вече беше пристъпил към него.
Лесно изби ножа от ръката му. Дръжката му беше мокра от пот. Точно тогава жената зад касата започна да пищи. Издаваше писъците си един след друг, но стоеше като закована. Момчето се съпротивляваше като ранено животно. Бен сключи ръце около кръста му откъм тила му. Нанесе удар върху краката му и той се стовари върху витрината на масата. Тя се счупи и заедно с момчето падна на земята. По пода се разпиля чипс. Момчето викаше, псуваше и се мяташе като риба в желанието си да се добере до ножа. Бен удари лакътя си в хладилника за замразени храни и видя звезди посред бял ден. Под него момчето беше в нервен припадък. Бен направи това, което беше най-лесно: седна отгоре му.
— Провали се, приятелю. — Той извади полицейската си значка и я завря пред очите му. — И това, че трепериш сега, е най-доброто нещо, което можеше да ти се случи.
Момчето вече хленчеше, когато Бен извади белезниците. Останал без дъх, той с досада се обърна към касиерката:
— Искаш ли да извикаш полицаите, сладур?
Ед излезе от железарския магазин с плик, пълен с панти, половин дузина месингови дръжки и четири керамични. Те бяха истинска находка, защото бяха точно в цвета на керамичните плочки, които беше избрал за банята на горния етаж. Неговият следващ проект. И понеже Бен го нямаше в колата, той погледна отсреща и видя патрулната кола. Остави с въздишка пакета на задната седалка и се отправи през улицата да потърси партньора си. Погледна към ризата на Бен, после към момчето, което все още хълцаше и трепереше на задната седалка на патрулната кола.
— Виждам, че си си взел кафе.
— Да. Хайде към участъка, копеле.
Бен кимна на униформените полицаи, после пресече улицата с ръце в джобовете.
— Сега ще трябва да напиша един смразяващ рапорт. Само погледни ризата ми.
Тя плътно обгръщаше, кожата му, студена и лепкава. Отдели я оттам.
— Как, по дяволите, се чистят тези петна от кафе?
— Изпери ги.
Беше почти шест часът, когато Ед се вля в потока от коли. Отби се в участъка, порови из бюрото си. Истината беше, че е нервен. Той харесваше жените, без да има претенции, че ги разбира. Работата му поставяше известни ограничения на неговите социални контакти. Но когато определяше среща на жена, обикновено избираше някоя леснодостъпна и не чак толкова умна. Никога не се беше палил, както партньора си, да има цяла тълпа женски същества или да си играе с чувствата им като в цирк. Нито пък беше изпитал, както Бен, внезапното и изцяло обзело го чувство към една жена.
Ед предпочиташе жени, които не бяха много бързи и които не натискаха много бутони. Наистина обичаше дългите и стимулиращи разговори, но много рядко определяше среща на жена, с която би могъл да поговори по този начин. Никога не си беше давал сметка защо.
Уважаваше ума на Джи. Би. Маккейб. Но не беше сигурен как би се справил при един социален контакт с Грейс Маккейб, Не беше свикнал жена да го кани на вечеря, да определя времето и мястото. По-скоро беше свикнал той да е този, който угажда и глези.
Майка му беше работила цял живот, за да изгледа двамата си синове и дъщеря си. Нямаха баща и Ед, най-големият, беше станал глава на семейството още преди на навърши дванадесет. Беше свикнал с мисълта, че жената също изкарва прехраната, както беше свикнал сам да взема важните решения.
Един ден, когато къщата му бъде готова, когато стените са боядисани и градината засадена, той ще си намери истинската жена и ще я доведе в своя дом. И ще се грижи за нея.
Докато се преобличаше, хвърли поглед към прозореца на съседната къща. Грейс не беше пуснала пердетата и лампите светеха. Докато си мислеше, че трябва елегантно да й намекне да проявява повече дискретност, тя се появи в стаята. Въпреки че можеше да я види само от бедрата нагоре, разбра, че срита нещо. После започна да крачи из стаята.
Какво да прави? Грейс прокара ръце през косата си, сякаш така можеше да накара отговорът сам да се появи. Сестра й беше в беда, много по-голяма, отколкото можеше да си представи. А тя беше безсилна.
„Не трябваше за изпускам нервите си“ — помисли си тя. Да крещиш на Катлин беше все едно да четеш „Война и мир“ на тъмно. Можеш да получиш само главоболие и никакво разбиране. Трябваше да направи нещо. Отпусна се на леглото и подпря глава върху коленете си, „Колко ли време продължава това?“ — чудеше се тя. От развода? Не можа да измъкне никакъв отговор от Катлин, но стигна до извода, че Джонатан е виновен и за това.
Но какво можеше да направи? Катлин беше бясна и изобщо нямаше да иска да чуе каквото и да било. Грейс знаеше за хапчетата… много често беше виждала последиците им върху хората. Беше помагала на някои, които се опитваха да се преборят с тях, и се бе дистанцирала от други, които се самоунищожаваха. Беше скъсала една връзка заради пристрастеност към хапчетата и тотално бе изхвърлила този мъж от живота си.
Но сега ставаше дума за собствената й сестра. Притисна с длани очите си и се опита да мисли.
Валиум, три шишенца, от трима различни лекари. И никой не можеше да каже къде ги крие — в училище, в колата си. Един Господ знае къде.
Не беше я шпионирала. Не и по начина, за който я бе обвинила Катлин. Дяволски й трябваше молив, а знаеше, че Катлин държи един в чекмеджето до леглото си. Откри молива. Хубаво подострен. И трите шишенца с валиум.
— Не знаеш какво нещо е да си нервен — беше се нахвърлила върху нея Катлин. — Не знаеш какво означава да имаш истински проблеми. Всичко, до което си се докосвала, става точно така, както си искала. Аз изгубих съпруга си. Изгубих сина си. Как се осмеляваш да ми четеш лекции какво да правя, за да спра болката?
Не намери подходящите думи. Чувстваше само болката и взаимните им обвинения. „По дяволите, погледни истината в очите! Поне веднъж в живота си погледни истината в очите!“ Защо не й каза, че иска да й помогне? Защо не й каза, че е тук заради нея? Точно това искаше да й каже. Сега можеше да слезе долу, да обяснява, да я умолява, да крещи, но реакцията щеше да бъде само една. Между тях вече имаше стена. И друг път се беше изправяла срещу тази стена. Когато Катлин скъса с дългогодишния си приятел, а Грейс става първенец в класа.
Семейството. Човек не обръща гръб на семейството си. Грейс въздъхна и слезе долу, за да опита още веднъж.
Катлин се беше затворила в кабинета си. Като си обеща, че ще запази спокойствие, Грейс почука на вратата. Не получи отговор. Но поне вратата не беше заключена. Грейс отвори.
— Кет, съжалявам.
Катлин довърши проверката на писмената работа, преди да вдигне поглед към нея.
— Няма нужда да се извиняваш.
— Добре.
„Значи се е успокоила“ — помисли си Грейс. Не беше сигурна дали е от хапчетата или кризата просто беше преминала.
— Знаеш ли, помислих си да отскоча до съседната къща и да кажа на Ед, че ще излезем някоя друга
