стола. Накара я да седне. — Какво трябва да направя с тенджерата?
— В чантата има един пакет. — Катлин извади от дамската си чанта шишенце и взе две хапчета.
Грейс порови в пазарската чанта и намери един плик.
— Макарони с чеснов сос. Чудесно.
Тя разкъса пликчето и го изсипа в тенджерата, без да прочете инструкциите.
— Не бих искала отново да ме хванеш за гърлото, но може би искаш да поговорим за това?
— Не, просто имах дълъг ден. — Катлин глътна хапчетата без вода. — И освен това трябва да прегледам тетрадките.
— Е, не бих могла да ти бъда от полза в тази работа. Но мога вместо теб да поема телефонните обаждания.
Катлин успя да се усмихне.
— Не, благодаря.
Грейс извади купата със салата и я постави на масата.
— Може би ще ми позволиш да си водя бележки.
— Не. Ако не разбъркаш тези макарони, те ще загорят.
— О-о! — Искаше й се да се съгласи веднага и затова се обърна. В тишината се чу как месото цвърчи. — Другата седмица е Великден. Няма ли да имаш няколко почивни дни?
— Пет, ако броим съботата и неделята.
— Защо да не отидем някъде? Да се присъединим към лудостта на Форт Лайдерлейн? Да се порадваме на слънцето?
— Не мога да си го позволя.
— Аз каня, Кет. Хайде. Ще се забавляваме. Спомни си за пролетта на последната ни година от училище, когато умолявахме и убеждавахме мама и татко да ни пуснат да отидем.
— Ти ги умоляваше и убеждаваше — напомни й Катлин.
— Е, все пак отидохме. Отделихме се от родителите си за три дни, загоряхме на слънцето и се запознахме с дузина момчета. Спомняш ли си онзи, Джо или Джак, който се опита да се качи до прозореца на мотелската ни стая?
— След като му каза, че изгарям за тялото му.
— Е, ти изгаряше. Бедното момче, за малко да се убие. — Смеейки се, Грейс извади малко от макароните, чудеше се дали вече са готови. — Господи, колко млади бяхме тогава и колко глупави! По дяволите, Кет, ние още бихме могли да завъртим няколко колежански момчета.
— Пиенето и колежанските момчета не ме интересуват. Освен това съм уговорила да бъда на телефона през уикенда. Изключи вече макароните и обърни върху тях месото, докато са още топли.
Грейс се подчини и не каза нищо. Чу, че Катлин започна да сервира масата. „Въпросът не е в пиенето или момчетата“, мислеше си тя. Просто й се искаше да улови отново нещо от сестринството, което бяха делили някога.
— Работиш твърде много.
— Аз не съм в твоето положение, Грейс. Не мога да си позволя да лежа на дивана и да си чета списание целия следобед.
Грейс отново посегна към виното си. И стисна зъби. Имаше дни, в които седеше пред малкия екран по дванадесет часа, нощи, в които работеше до три часа. Когато книгата й вървеше, работеше по цял ден и половината нощ. Когато станеше, имаше сили само да се добере до леглото и да потъне в дълбок, тежък сън. Катлин може би я смяташе за късметлийка, можеше да се учудва на парите й, които се сипеха като от кралските чекове, но тя ги бе спечелила, беше работила за тях. Винаги се притесняваше от факта, че сестра й никога не бе разбрала това.
— Аз съм във ваканция. — Опита се да го каже безгрижно, но в гласа й се долови острота.
— А аз не съм.
— Добре. Щом не искаш да заминем, имаш ли нещо против, ако засадя някои растения в градината?
— Безразлично ми е. — Катлин търкаше слепоочията си. Главоболието й напоследък не изчезваше напълно. — Всъщност ще ти бъда признателна. Не съм й обръщала особено внимание. В Калифорния имахме красива градина. Помниш ли я?
— Разбира се.
Грейс винаги бе смятала, че градината им е прекалено подредена и някак си официална, като Джонатан, като Катлин… Не обичаше тази горчивина, която се появи в душата й, и побърза да я отпрати.
— Можем да купим някои трицветни теменуги и как се казваха онези цветчета, които мама толкова много обичаше? Грамофончета?
— Да, точно така — отвърна Катлин, но мисълта й беше заета с друго. — Грейс, месото ще изгори.
По-късно тя се затвори в кабинета си. Грейс чуваше звъненето на телефона, на телефона на фантазията, както го беше кръстила. Преди да се качи на горния етаж, преброи десет позвънявания. Беше прекалено неспокойна, за да заспи. Отвори компютъра си. Но не можеше да мисли за работа или за убийствата, които измисляше.
Чувството на задоволство, което изпитваше миналата вечер и през целия ден, бе изчезнало. Катлин не беше добре. Настроенията й бързо и остро се променяха. На върха на езика й бе да й каже, че се нуждае от лечение, но твърде добре осъзнаваше реакцията, която щеше да последва. Сестра й щеше да я погледне с онзи твърд поглед, с който се затваряше в себе си, и с това дискусията щеше да приключи.
Грейс бе споменала за Кевин само веднъж. Катлин й каза, че не желае да говорят за него, нито за Джонатан. Познаваше твърде добре сестра си, за да разбере, че тя вече съжалява, че я е поканила. Но което беше по-лошо — самата Грейс вече съжаляваше, че дойде, Катлин винаги успяваше да й покаже най-лошите й страни, тези, които при други обстоятелства Грейс успяваше да потуши.
Но тя беше дошла, за да помогне. И щеше да го направи по някакъв начин, независимо от това какво чувстват и двете. „Но за това е необходимо време“, успокояваше се тя, подпряла брадичка на ръката си. Виждаше светлината в прозорците на съседната къща.
Вече не можеше да чуе звъненето на телефона, сестра й беше затворила вратата на кабинета си и тя също беше затворила своята. Чудеше се колко ли още позвънявания ще приеме сестра й тази вечер. Още колко мъже ще задоволи, без дори да е видяла лицата им? А дали между обажданията не проверяваше тетрадки? Щеше да е забавно, ако го правеше. Искаше й се да е забавно, но не можеше да престане да забелязва напрежението, изписано на лицето на Катлин.
Нищо не можеше да направи! Грейс закри очите си с ръце. Катлин беше решила да се справи с нещата по свой начин.
Беше чудесно да чуе отново гласа й, който обещаваше. Смеха й — този малко дрезгав, насечен смях. Този път беше облечена в нещо черно, тънко и прозрачно, което човек, ако пожелае, може да разкъса. Това би й харесало, помисли си той. Би й харесало, ако сега е с нея, ако разкъсва дрехите й.
Мъжът, с когото говореше, почти не казваше нищо. Беше щастлив. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тя говори на него. Само на него. Можеше да я слуша с часове. След време думите вече нямаше да имат значение. Щеше да остане само гласът й — топъл, възбуждащ, разливащ се от слушалката по цялото му тяло. Някъде в къщата работеше телевизор, но той не го чуваше. Чуваше само Дезире.
Тя го желаеше.
Понякога в мислите си я чуваше да вика името му — Джерълд. Може би щеше да го каже с този полусмеещ се глас, който толкова много харесваше. Когато отиде при нея, тя ще разтвори ръце и ще го произнесе — бавно, без дъх. Джерълд.
Ще правят любов по всички начина, които му е описвала.
Той ще е мъжът, който най-сетне ще я задоволи. Той ще е мъжът, когото тя ще предпочете пред всички останали. Тя ще шепти името му отново и отново. Като шепот, като мъркане, като вик.
Джерълд, Джерълд, Джерълд.
Изтръпна. Облегна се на въртящия се стол пред компютъра си. Беше на осемнадесет години. Беше се любил с жени само в мечтите си. А днес мечтите му бяха свързани само с Дезире.
