потъмнели, косата й разрошена, сякаш непрестанно бе прокарвала пръстите си през нея.
— Добре ли си?
— Струва ми се току-що осъзнах, че каквото и още да ми се случи в този живот, никога няма да ми се наложи да направя нещо по-болезнено от това, което сега трябваше да направя. — Грейс извади цигара от пакета и я запали. — Родителите ми ще вземат първия самолет утре сутринта. Излъгах, че съм извикала свещеник. За тях това беше много важно.
— Можеш да го извикаш утре сутринта.
— Трябва да се съобщи и на Джонатан.
— Ще се погрижат за това.
Тя кимна. Ръцете й отново започнаха да треперят. Всмукна дълбоко от цигарата, докато се опитваше да се овладее.
— Не знам… не знам на кого да се обадя, за да подготвим погребението. Знам, че Кет би предпочела нещо по-скромно. — Почувства как нещо я задуши в гърдите. Изпълни дробовете си с дима от цигарата. — Ще трябва да отслужим литургия. Родителите ми ще имат нужда от това. Съдбата предпазва от страданието. Мисля, че бях писала това някъде. — Отново пое дълбоко от цигарения дим, докато върхът на цигарата й се превърна в червена топчица. — Бих искала да се погрижа за колкото се може повече неща, преди да пристигнат родителите ми. Трябва да се обадя и в училището.
Разбра, че малко се е отпуснала. Но движенията й все още бяха резки, а гласът й се колебаеше — беше ту неестествено спокоен, ту треперещ.
— Утре, Грейс, Утре ще направим всичко. Защо не поседнеш?
— Толкова й бях сърдита, когато излязох и почуках на вратата ти. Бях разстроена и ядосана. Мислех си, по дяволите всичко, да върви по дяволите и тя. — Отново трепереща, младата жена дълбоко дръпна от цигарата. — Не мога да престана да си мисля — само ако бях съумяла да се преборя със себе си, само ако бях достатъчно настойчива да остана и да я накарам да се отпусне, тогава…
— Грешиш. Човек винаги греши, като мисли, че е можело да промени нещо, което е било извън контрола му. — Той се опита да докосне ръката й, но тя леко я премести настрана и поклати глава.
— Аз щях да успея да овладея нещата. Не разбираш ли? Никой не може като мен да овладява положението. Само с Кет не успявах да се справя. Винаги бяхме раздразнителни и изнервени, когато бяхме заедно. Дори не знам почти нищо за живота й. Дори не бих могла да назова поне шестима нейни познати. Ако можех, сигурно щях да я познавам по-добре. Ох, трябваше да я попитам. — Грейс бързо и нервно се засмя. — Кет щеше да ме отблъсне и аз нямаше да настоявам. Така беше по-лесно. Точно тази вечер бях открила, че е пристрастена… към лекарства.
Грейс осъзна, че не беше им казала за това. Нямаше намерение да го споменава пред полицията. Изтръпна. Въздъхна, когато разбра, че пред нея стои не полицаят, а Ед, мъжът от съседната къща. Беше твърде късно да върне думите назад. Трябваше да помни, че той не е само един хубав мъж с мили очи.
— В чекмеджето на спалнята й имаше три проклети шишенца с валиум. Случайно ги открих и имахме голяма разправия. Не можах да се оправя с нея и просто излязох. Така беше по-лесно. — Загаси цигарата си с бърз и ядосан жест. Веднага посегна за друга. — Тя имаше проблеми, беше наранена, а за мен беше по- лесно просто да изляза.
— Грейс — Ед се приближи и взе цигарата й, — винаги е по-лесно да търсиш вината в себе си след това.
Изгледа го втренчено. Вдигна ръце към лицето си, преди избликът да избухне отново.
— О, господи! Сигурно е била много изплашена! Била е съвсем сама. Не е имало кой да й помогне. Защо, Ед? Мили боже, защо е трябвало да й сторят това? Не мога да разбера! Не мога да разбера!
Той нежно я прегърна. Дори когато пръстите й се забиха в гърба му, продължаваше нежно да я прегръща. Леко я галеше, без да промълви нищо.
— Аз я обичах. Наистина я обичах. Когато пристигнах, бях толкова щастлива да я видя отново. Дори ми се стори, че можем да станем по-близки. След всичките тези години. А сега я няма. Отиде си от този свят по такъв начин и аз не мога да я върна. Майчице. О, господи, Ед, не мога да го понеса!
Той направи единственото нещо, което изглеждаше добро. Взе я на ръце и я занесе до дивана, за да я утеши. Нямаше опит как да утеши една жена, не знаеше какво точно да й каже и с какъв тон, но знаеше твърде много за смъртта и за шока и безверието, които идваха след нея. Тя обаче не беше някоя непозната, която трябваше да разпита и да й изкаже съчувствие. Тя беше жената, която го повика през прозореца в пролетната утрин. Познаваше парфюма й. Знаеше как звучи гласът й. Познаваше и лекото движение на устните, при което заиграваха трапчинките на бузите й. Сега тази жена плачеше на рамото му.
— Не искам да е мъртва — успя да прошепне тя. — Не мога да не мисля за това, което са направили с нея… за това, което става сега.
— Не мисли. Това няма да помогне. — Здраво я държеше в прегръдката си, малко по-здраво от нужното. — Не трябва да оставаш тук тази вечер. Ще те заведа в съседната къща.
— Не… ако се обадят родителите ми… не мога.
Тя силно притисна лицето си към рамото му. Не можеше да мисли, докато сълзите се стичаха по бузите й, не можеше да мисли. А трябваше да свърши толкова много неща. Но шокът си вземаше своето. Чувстваше се безкрайно изтощена.
— Можеш ли да останеш? Моля те, не искам да бъда сама. Можеш ли да останеш?
— Разбира се. Опитай се да се отпуснеш. Никъде няма да ходя.
Той лежеше в леглото. Сърцето му биеше като камбана. В главата му още кънтяха нейните писъци. Мускулът на ръката му все още пулсираше на мястото, където тя го беше издрала. Беше го омотал с някакъв парцал, за да не изцапа с кръв чаршафите. Майка му беше много придирчива по отношение на чаршафите си. Но непрекъснатата болка, която изпитваше, му напомняше за одраното място. Беше му като сувенир.
Господи, никога не бе очаквал, че ще изпита подобно нещо. Тялото му, съзнанието му, може би дори душата му, ако съществуваше душа, се бяха извисили, бяха се изопнали до краен предел. Всички други средства, които бе изпробвал — алкохолът, опиатите, постенето — нищо не беше му доставяло това грубо удоволствие.
Беше се почувствал слаб. Беше изпитал силата. Беше непобедим. Дали сексът или убийството го бяха възбудили така?
Усмивка заигра на устните му. Чувстваше потната си риза. Как можеше да разбере, като и двете му бяха за пръв път? Може би възбуждащата комбинация се дължеше на двете? Във всеки случай трябваше да разбере това.
В един кратък, пресметлив миг реши да слезе долу и да убие един от прислужниците в съня му. Но кръвта му не се разпали при тази идея и той реши, също толкова пресметливо и студено, да се откаже от нея. Трябваше да изчака няколко дни. Да премисли. Беше очевидно, че нямаше да се възбуди толкова много, ако убие някой, който не означава нищо за него, като прислужника например.
Виж, Дезире беше нещо друго.
Обърна се и заплака. Не искаше да я нарани. Искаше да се люби с нея, да й покаже колко много може да й даде. Но тя крещеше непрекъснато. Писъците й го влудяваха. Събудиха у него чувства, които дори не беше подозирал, че съществуват. Беше прекрасно. Чудеше се дали и тя бе почувствала дивата, разгаряща се в него кръв, преди да умре. Надяваше се, че е почувствала. Бе искал да й даде най-доброто.
А сега нея вече я нямаше. Въпреки че беше умряла от собствените му ръце и най-неочаквано това бе му доставило удоволствие, той тъгуваше за нея. Вече нямаше да чуе гласа й как се извисява, дразни и обещава. Трябваше да намери друга. Само мисълта за това накара мускулите му да потреперят. Друг глас, който да говори само с него. Със сигурност човек не може да има само веднъж в живота си подобно изживяване. Ще открие Дезире отново, няма значение как ще се нарича тя.
Претърколи се в леглото. Загледа се в прокрадващите се през прозореца лъчи на зората. Ще я открие.
Глава 5
