направя сама.
Не му се искаше да я остави. Доколкото си спомняше, никога досега не бе изпитвал това чувство с друга жена. И защото сега го изпита, реши, че трябва да си тръгне веднага.
— Ще ти оставя номера на участъка. Позвъни ми, когато решиш да дойдеш.
— Благодаря за всичко. Наистина много ти благодаря.
— Поставили сме полицаи отвън, но ще се чувствам по-сигурен, ако не стоиш тук сама.
Беше живяла прекалено дълго сама, за да се чувства уязвима.
— Родителите ми скоро ще пристигнат.
Ед надраска на салфетката номера, преди да стане.
— Ще бъда наблизо.
Грейс изчака, докато вратата се затвори след него, после стана и се отправи към телефона.
— Никой нищо не е видял. Никой нищо не е чул. — Бен се облегна на вратата на колата и извади цигара.
Цяла сутрин бяха обикаляли къщите поред и все един и същ резултат. Нищо. А сега можеше да открадне няколко мига и да изучи околността с нейните уморени къщи и малки дворчета.
„Нима тук няма от тези хора, дето са на всяко гърне мерудия?“, чудеше се той. Къде са любопитните, които стоят до прозореца и надничат през пердетата при всяко отваряне на вратите за всеки новодошъл и излязъл? Беше израснал в квартал, който не беше по-различен от този. Спомняше си, че ако някой си купи нова лампа, новината за това се разпространява, преди още собственикът да е успял да включи щепсела. Вероятно животът на Катлин Брийзуд е бил толкова сив, че никой не се е интересувал от него.
— Според съседите никой не е посещавал Брийзуд. Тя винаги се е прибирала между четири и половина и шест. Водила е много затворен живот, миналата нощ всичко е било спокойно. Освен кучето от номер 634, което е лаело много настървено към девет и половина. Времето съвпада, може би мъжът е паркирал пред съседна къща и е минал през техния двор. Няма да навреди, ако проверим на съседната улица дали някой е забелязал непозната кола или мъж.
Бен погледна към партньора си. Ед напрегнато гледаше надолу по улицата. Пердетата в къщата на Брийзуд все още бяха спуснати. Изглеждаше празна, но Грейс си беше вкъщи.
— Ед?
— Да?
— Ако искаш, можеш да отскочиш, докато аз разпитвам на следващото място.
— Просто мразя мисълта, че тя стои там съвсем сама.
— Е, иди при нея. — Бен хвърли угарката си на улицата. — Мога да се справя сам.
Ед се поколеба и тъкмо реши да отиде да я види, когато по улицата отби една кола. Тя намали ход и спря три къщи по-долу. Видяха как от нея слязоха мъж и жена. Жената бавно тръгна по тротоара. Дори и отдалеч Ед забеляза приликата й с Грейс — в телосложението, в цвета на косата. Тогава от къщата излезе Грейс. Хълцанията на жената се чуваха даже и от прегръдките на Грейс.
— Тате.
Ед видя как Грейс протегна ръка и стисна ръката на баща си. Тримата стояха безмълвни, потънали в скръбта си.
— Господи! — промърмори Бен.
— Да вървим. — Ед се обърна и пъхна ръце в джобовете си. — Може този път да имаме по-голям късмет.
Почука на вратата. Овладя желанието си да се обърне и да погледне към Грейс. Да я наблюдава в този момент би било натрапване. Беше го правил достатъчно в своята професия, но с непознати.
— Лоуенщайн проверява останалите — каза Бен. — Дано открие нещо за нас.
— Да. — Ед разтри врата си. Беше се схванал от спането на стола. — Трудно ми е да повярвам, че някой непознат би минал през задната врата и би нападнал жената.
— Случват се и странни неща. Помниш ли… — Бен спря, защото вратата се открехна със скърцане. Видя кичур бяла коса и старчески пръсти с евтин стъклен пръстен. — Полиция, мадам. — Показа значката си. — Бихте ли ни отговорили на няколко въпроса?
— Влезте. Влезте. Чаках ви. — Гласът пресекна от старостта и вълнението. — Прибирайте се, Борис, Лилиан! Да, имаме гости. Влизайте. Влизайте — повтори тя. Наведе се. Костите й изпукаха. Вдигна една пухкава котка. — Есмералда, не се страхувай. Те са полицаи. Седнете. Седнете тук.
Жената си проправи път между котките. Бен успя да преброи пет. Беше малка прашна стая с дантелени пердета и овехтели покривчици.
— Казах тази сутрин на Есмералда, че, можем да очакваме посещение. Седнете, седнете. — Посочи им към дивана, пълен с котешки косми. — Идвате заради онази жена, разбира се. Горката жена, дето живееше надолу по улицата.
— Да, мадам. — Ед внимателно седна на крайчеца на дивана. Едва оранжева котка изскочи отдолу и изфуча.
— Дръж се прилично, Бруно. — Жената се усмихна и бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Не е ли тайнствено? Аз съм госпожа Клепингер, Ида Клепингер, но вие вероятно знаете това. — Някак церемониално извади очилата си и ги постави на носа си, внимателно ги огледа. — Вие не сте ли младият човек, който живее две къщи по-надолу? Купихте мястото на Фоулер, нали? Ужасни хора. Не обичаха котки. Вечно се оплакваха, че събаряли боклукчийската им кофа и разпръсквали боклука. Казах им, че ако си поставят капак, моите момчета няма и да си помислят да се ровят в техния отвратителен боклук. Те не са някои улични котки. Моите момчета имам предвид. Радваме се, че напуснаха. Нали, Есмералда?
— Да, мадам. — Ед се изкашля. Опита се да не поема много дълбоко дъх. Из цялата къща се виждаха сламени постели за котките. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
— За бедната госпожа Брийзуд, знам. Чухме за случилото се по радиото тази сутрин, нали, скъпи? Нямам телевизор. Винаги съм вярвала, че телевизорът прави човек стерилен. Удушили са я, нали?
— Питаме се дали не сте забелязали нещо миналата нощ? — Бен се опита да не мърда, докато една котка се мушна в крачола му и опасно напредваше към чатала му.
— Борис ви хареса. Симпатичен е, нали? — Старата жена седна и загали котката си. — Миналата нощ ние медитирахме. Бях се върнала в осемнадесети век. Бях една от фризьорките на кралицата. Толкова мъчителни времена…
— Уф. — Това вече беше прекалено. Бен стана и се опитата да се отърве от котката. — Благодаря за времето, което ни отделихте.
— О, няма нищо. Разбира се. Изобщо не се изненадах, когато чух какво се е случило. Трябваше да се очаква.
Ед, който с безпокойство гледаше как Борис се готви да се изпикае на обувката му, вдигна поглед към нея.
— Така ли?
— Да, абсолютно. Горката, нямаше късмет. Миналите грехове винаги се плащат.
— Миналите грехове? — Бен бе заинтригуван и се поколеба. — Познавахте ли добре госпожа Брийзуд?
— Много добре. Заедно оцеляхме при Виксбург. Беше ужасна битка. В ушите ми още звучи канонадата на стрелбата. Но нейната аура… — Госпожа Клепингер тъжно поклати глава. — Страхувам се, че беше обречена. Беше убита от янките.
— Мадам, повече ни интересува какво се е случило с госпожа Брийзуд миналата нощ. — Търпението на Ед, обикновено много голямо, беше започнало да се изчерпва.
— Разбира се, че се интересувате повече от това. — Очилата й бяха паднали на върха на носа и тя гледаше над тях с късогледите си очи. — Толкова тъжна жена. Потисната сексуално. Сигурна съм. Помислих си, че е щастлива, че сестра й пристигна на гости, но не изглеждаше да е така. Виждах я, като отива сутрин на работа, докато поливах гардениите си. Беше много напрегната. Жената беше много напрегната. Нервите й бяха изопнати, точно както я помня от Виксбург. Една сутрин видях една кола, която я проследи.
Бен отново седна. По дяволите котките!
— Каква кола?
