Ед искаше да хване ръката й, да я погали по косата и да й каже да не мисли повече за това. Но беше полицай и трябваше да си върши работата.
— Грейс, знаеш ли защо сестра ти има два телефонни апарата в кабинета?
— Да. — Тя бързо изпи голяма глътка коняк, изчака да почувства топлината, която се разля по вените й, и отпи още една глътка. — Няма начин да запазим това в тайна, нали?
— Ще направим каквото можем.
— На Катлин нямаше да й бъде приятно. — Отново седна, като държеше чашата за коняк с двете си ръце. — Винаги е искала да не й се бъркат в личния живот. Вижте, наистина си мисля, че едва ли допълнителният телефон има нещо общо със случая.
— Трябва да знаем всичко. — Ед изчака, докато Грейс отпи от коняка си. — Вече нищо не може да я нарани.
— Не.
Разбра, че алкохолът няма да й помогне, но не можеше да измисли какво хапче би спряло ужасното й главоболие. Конякът бе възможно най-доброто средство.
— Казах ви, че е наела адвокат и детектив. Трябваше й добър адвокат, за да успее да се пребори с Джонатан, а добрите адвокати не могат да се наемат с учителска заплата. Не би взела пари от мен. Кет беше много горда и ако трябва да бъдем честни, винаги се чувстваше обидена от… но това няма значение. — Пое си дълбоко дъх. Конякът беше слязъл право в стомаха й и го преобръщаше. Без да обръща внимание, тя отново отпи от чашата си. — Другият телефон беше служебен. Сестра ме работеше и през нощта. За една компания — „Фентъси Инкорпорейтид“.
Бен повдигна вежди, докато си записваше в бележника.
— „Обадете се на фантазията?“
— Може и така да се каже. — Грейс въздъхна и потърка с ръце скулите под очите си. — Секс по телефона. Струва ми се, че беше много изобретателна. Дори си мислех как бих могла да го използвам в някоя от книгите си. — Стомахът й отново се сви. Посегна за цигара. Когато потърси запалката, Бен я взе, запали й цигарата и я остави до чашата с коняк. — Благодаря.
— Пуши по-бавно — посъветва я той.
— Добре съм. Изкарваше много пари и изглеждаше безопасно. Никой от клиентите нямаше телефонния й номер, нито пък знаеше истинското й име, защото главният офис поемаше обажданията и чрез него се обаждаше и тя.
— Споменавала ли е за някого, който е бил прекалено ентусиазиран?
— Не. Сигурна съм, че би го направила. Първата нощ, когато пристигнах, тя ми разказа за работата си. Изглеждаше, че не се забавлява толкова много и че е малко отегчена. Дори и някой да е искал по-близък контакт, не би могъл да я открие. Както вече ви казах, тя дори не е използвала истинското си име. Освен това Кет ми спомена, че говори само за нормален секс. — Грейс сложи дланта си на масата. Точно тук седяха първата вечер и разговаряха за това, когато слънцето залязваше. — Никога не е говорила за принуда, мазохизъм, садизъм и други подобни жестокости. Много внимателно подбираше клиентите си. Всеки, който е поискал нещо по-необичайно, го е отпращала при другите.
— И никога не се е срещала е някого, с когото е говорила? — попита Ед.
Не беше нещо, което можеше да докаже, но беше сигурна в това.
— Не, абсолютно никога. За нея това беше просто работа, която вършеше професионално, както професионално преподаваше в училище. Не ходеше на срещи, не ходеше по събирания. Животът й беше училището и този дом. Ти живееш в съседната къща, Ед — погледна към него. — Виждал ли си някога някой да влиза в тази къща? Виждал ли си я някога след девет часа навън?
— Не.
— Ще трябва да проверим информацията, която ни дадохте — каза Бен, като стана от стола. — Ако си спомните още нищо, обадете се.
— Да, знам. Благодаря. Ще ми се обадят ли, когато, когато мога да си я прибера?
— Ще се опитаме това да стане по-скоро. — Бен отново погледна към колегата си. Той знаеше, може би по-добре от всеки друг, колко е страшно да се смесват личните чувства с разследването на убийството. Но беше сигурен, че Ед сам, по свой начин ще разбере това. — Аз ще напиша рапорта. Ти ще можеш ли да се оправиш с нещата тук?
— Да. — Ед кимна и стана, за да занесе чашите в мивката.
— Той е много симпатичен човек — каза Грейс, когато Бен излезе. — Добър полицай ли е?
— Един от най-добрите.
Стисна устни. Искаше й се, имаше нужда той да бъде при нея.
— Знам, че вече е късно, но имаш ли нещо против да останеш още малко? Трябва да се обадя на родителите си.
— Разбра се. — Продължи да държи ръцете си в джобовете, защото тя все още изглеждаше много крехка, за да бъде докосната. Тъкмо бяха станали приятели и ето че отново трябваше да бъде просто полицай. Значката и оръжието винаги създаваха дистанция между него и „гражданите“.
— Не знам какво да им кажа. Не знам дали изобщо мога да кажа нещо.
— Искаш ли да се обадя вместо теб?
Грейс всмукна дълбоко от цигарата си. Много й се искаше да приеме.
— Винаги някой се е грижел за мен и е поемал неприятните неща на своя гръб. Мисля, че това е нещо, с което трябва да се справя сама. Ако изобщо може да им бъде по-леко в подобна ситуация, смятам, че ще им бъде по-леко да го научат от мен.
— Мога да почакам в другата стая.
— Ще ти бъда много благодарна.
Ед влезе в хола. Изкушаваше го мисълта да отиде в кабинета и щателно да огледа всичко още веднъж, но се въздържа. Неговата работа беше да обмисли ситуацията логично, да провери всяка подробност — очевидните и неуловимите, докато събере достатъчно доказателства за арест. Събирането на разпръснатите парчета му доставяше най-голямо удовлетворение от полицейската работа. Бен имаше интуиция и сила, а Ед беше методичен. Изграждаше случая пласт по пласт по пътя на логиката и факт по факт — чрез детайлите. Трябваше да контролира чувствата и емоциите, по-скоро да се опита да ги отстрани. Без емоции, но ангажирано и чрез логиката — това беше начинът, по който бе избрал да работи, а той беше добър. Ако полицаят прекрачеше границата или към емоциите, или към хладната логика, той щеше да е безполезен.
Майка му не иска той да става полицай — беше настоявала да работи при чичо си в строителството. „Имаш златни ръце — казваше му тя. — Имаш здрав гръб. Ще направиш добра кариера.“ Дори и сега, след толкова години, тя все още се надяваше, че един ден синът й ще напусне полицията и ще замени полицейската си значка с каската на строителен работник.
Никога не успя да й обясни защо не може да го направи, защо ще остане полицай. Не беше заради вълнението. Следенето на заподозрените, студеното кафе или в неговия случай — хладкият чай и рапортите в три екземпляра съвсем не бяха вълнуващи. И той със сигурност не беше започнал тази работа заради тях.
Всичко беше заради чувствата, които изпитваше. Не ставаше въпрос за усещането, което обзема човека с насочен пистолет. Нито пък за онова, което изпитваше, когато беше принуден да натисне спусъка. Всичко беше заради чувството, че е направил добро, с което си лягаше понякога вечер, само понякога. Ако беше настроен философски, би казал нещо и за закона като за най-важното откритие на човечеството. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така елементарно.
Просто ти си добрият. Може би, може би действително беше толкова просто.
После имаше случаи като този, когато вечерта те заварва клекнал до някой труп, с дълбокото чувство, че ще откриеш човека, който го е направил, и ще го заловиш. Ще приведеш закона в действие и ще припомниш на съда за същността му.
Справедливост. Бен беше този, който говореше за справедливост. Ед предпочиташе да дели нещата на добри и лоши, на черни и бели.
— Благодаря, че ме изчака.
Обърна се и видя Грейс до вратата. Тя беше пребледняла още повече. Очите й бяха станали огромни и
