Чу как Грейс извика името на сестра си. Звучеше по-скоро като въпрос, извика я още и още веднъж.
Откри я, наведена над тялото на сестра си, притегляше я към себе си и крещеше. Когато я откъсна от нея, тя се нахвърли върху него като тигрица.
— Пусни ме. По дяволите, остави ме! Това е Кет.
— Иди в другата стая, Грейс.
— Не. Това е Кет. О, господи, трябва да съм при нея. Тя има нужда от мен.
— Иди оттатък. — Той здраво я държеше за раменете, закри от погледа й тялото на сестра й със своето тяло и силно я разтърси. — Иди в другата стая. Аз ще се погрижа за нея.
— Но аз трябва…
— Искам да ме послушаш.
Твърдо я гледаше в очите, беше разпознал шока. Но не можеше нито да я успокои, нито да я поглези, нито дори да я приласкае с топло одеяло около раменете.
— Иди в другата стая и се обади на 911. Можеш ли да го направиш?
— Да. — Тя кимна и се препъна. — Да, разбира се, 911.
Запъти се към вратата, но се обърна да погледне тялото.
Номер 911 нямаше да може да помогне на Катлин Брийзуд. Ед се наведе над нея и отново стана полицай.
Глава 4
Приличаше на сцена от нейна книга. След убийството идват полицаи. Някои от тях са загрижени, други здраво стискат устни, трети са цинични. Зависи от атмосферата на историята. Понякога зависи и от личността на жертвата. Но досега това винаги бе зависело преди всичко от нейното въображение.
Действието можеше да се развива на алеята или в стаята. Атмосферата винаги беше интригуващата част на всяка сцена. В книгата, която сега пишеше, беше замислила убийството в Секретариата на Държавната библиотека. Интригуваше я перспектива да намеси тайните служби, политиците, шпионаж, както и полицията.
Въпросът беше в това кой ще изпие чашата с отровата. Убийството винаги е много по-интригуващо, когато е малко объркващо. Беше доволна от замислената нишка на развитие на сюжета, може би защото все още не беше решила кой точно да бъде убиецът. Винаги беше много вълнуващо да го избере и да изненада и самата себе си.
Накрая лошият мъж винаги попадаше в капана.
Грейс седеше на дивана — мълчалива и с втренчен поглед. По някаква причина тя просто не можеше да надскочи тази мисъл. Инстинктът й за самосъхранение беше превърнал истерията в шок, така че дори тръпките, които я побиваха, сякаш минаваха по някое чуждо тяло. В книгите й добре замисленото убийство беше по-интересно, ако жертвата оставяше след себе си някой, който да страда, да бъде потресен или опропастен. Ако е измислен както трябва, сюжетът просто грабва читателя. А тя винаги бе имала талант да описва чувства и емоции: тъга, ярост, сърдечно страдание. Веднъж да разбереше героите, които създаваше, и вече можеше да ги почувства. Можеше да работи с часове, по всяко време на деня, изпълнена с чувства, наслаждаваща се както на светлата, така и на тъмната страна на човешката природа. После внимателно ги изключваше от съзнанието си, както внимателно изключваше компютъра си, за да се върне в реалния си живот.
В края на краищата това беше само история и справедливостта щеше да възтържествува в последната глава.
Позна професиите на мъжете, които влизаха и излизаха от къщата на сестра й: коронерът9, екипът на съдебните, лекари и полицейският фотограф.
Веднъж беше взела полицейски фотограф за прототип на един от своите герои, рисувайки и най-малките подробности от смъртта с особено увлечение. Знаеше процедурата. Беше я описвала толкова пъти, без ни най-малко да потръпне. Видът и мирисът на смъртта не й бяха непознати, поне що се отнасяше до въображението й. Даже й се струваше, че ако затвори плътно очи, всичко това наоколо ще изчезне и ще се превърне в герои, които тя може да контролира; герои, които са реални само в мислите й; герои, които може да създаде или разруши само с натискането на един клавиш.
Но не и сестра й. Не и Кет.
Трябва да се промени действието, мислеше си Грейс, докато свиваше краката под тялото си. Ще го напише отново и ще изтрие сцената с убийството, ще изгради други характери на героите си. Ще го променя, докато всичко се подреди по начина, по който тя иска. Трябваше само да се концентрира. Затвори очи. Разтриваше с длани главата си. Бореше се всичко да се промени.
— Не се е дала лесно — каза Бен, докато наблюдаваше как следователят изследва тялото на Катлин Маккейб Брийзуд. — Струва ми се, че някои от кървавите следи ще се окажат негови. Можем да вземем отпечатъци от телефонната жица.
— Колко време ще отнеме? — Ед си водеше бележки в тефтера и се опитваше да не мисли за Грейс. Не можеше да си позволи да мисли за нея сега. Можеше да пропусне нещо, нещо жизненоважно, ако мисълта му бе само в другата стая, ако мисълта му бе изпълнена с образа й, ако я вижда как седи сега сама като счупена кукла.
Следователят се потупа с юмрук по гърдите. Чилито и лукът, които беше ял на обяд, му излизаха през носа.
— Вероятно ще ми отнеме не повече от два часа. — Погледна часовника си. — Засега бих могъл да кажа, че се е случило между девет и единадесет. Ще бъда по-точен, като свърша.
Направи знак на останалите двама и се изправи. Тялото беше преместено в плътния черен найлонов чувал. Много грижливо. Като за последно.
— Да. Благодаря.
Бен запали цигара и се наведе да проучи очертаното с тебешир пространство на килима.
— Всичко в стаята говори, че я е изненадал. Разбил е задната врата. Не му е коствало много усилие. Не се учудвам, че не го е чула.
— Кварталът тук е спокоен — каза Ед. — Хората не заключват даже колите си.
— Тежко е, когато подобно нещо се случи толкова близо до дома ти. — Бен почака, но Ед не отговори и той продължи; — Ще трябва да поговорим със сестра й.
— Да. — Ед затвори бележника и го пусна в джоба си. — Момчета, ще ме оставите ли няколко минути с нея преди това?
Кимна на следователя, преди да излезе. Не беше успял да я предпази от това тя да открие тялото, но можеше да я предпази от това, което ставаше сега.
Намери я там, където я беше оставил. Седеше, свита на дивана. Очите й бяха затворени и той помисли, по-скоро се надяваше, че е заспала. Но тя вдигна поглед към него. Очите й бяха огромни и съвсем сухи. Добре познаваше този израз. Беше израз на човек, изпаднал в шок.
— Не успявам да го накарам да задейства. — Гласът й беше равен, но толкова тих, сякаш едва се отронваше от устните й. — Опитах се да пресъздам цялата сцена по друг начин. Връщам се по-рано. Изобщо не съм излизала. Кет е решила да си освободи вечерта… Обаче нищо не се получава.
— Грейс, да отидем в кухнята. Ще си направим чай и ще поговорим.
Тя пое протегнатата ръка, но не стана.
— Нищо не иска да се промени, защото вече е много късно.
— Съжалявам, Грейс. Защо не дойдеш с мен?
— Още не са я изнесли, нали? Трябва да я видя, преди…
— Не сега.
— Трябва да почакам, докато я отнесат. Знам, че не мога да отида с нея, но трябва да изчакам, докато я вземат. Тя ми е сестра.
Изправи се, но само за да отиде в хола и зачака.
— Нека да остане — каза Бен на Ед, когато той се отправи към нея. — Тя има нужда от това.
Ед сложи ръце в джобовете си.
