разследването е секретно. — Стана. Усещаше, че е на ръба на нов пристъп на плач.
— Грейс…
— Не, не ми давай някое банално обяснение. Със сигурност ще те намразя за това.
Искаше й се да се успокои отново, докато го изчакваше.
— Имаш ли сестра, Ед?
— Да.
— Помисли си за това — каза тя, като се отправи към задната врата. — Кажи ми, какво биха означавали за теб процедурите на полицейския участък ако й се случеше нещо?
Когато вратата се затвори, Ед сложи настрана чинията си. Вдигна шишето с бира, което беше отворил на Грейс, и го пресуши на две глътки.
Глава 6
Джерълд не знаеше защо беше изпратил цветя на погребението й. Може би защото искаше да признае странната и неповторима роля, която бе изиграла в живота му. Освен това си мислеше, че ако я признае, ще успее да затвори тази страница и ще престане да мечтае за нея.
Вече търсеше някоя друга, която би слушал с часове и която би успяла отново да предизвика у него тези вълнения. Не се съмняваше, че ще я открие. Нито пък, че няма да я познае от една фраза, от една дума. Гласът щеше да му доведе жената, а тя — победата.
Търпението беше важно, избирането на точния момент — съществено, но той не знаеше докога ще може да чака. Преживяното беше толкова специфично, толкова неповторимо. Да го преживее отново сигурно би било нещо, подобно на умирането.
Беше изгубил съня си. Дори майка му бе забеляза това, а тя рядко забелязваше нещо между събранията и коктейлите. Разбира се, беше приела обясненията му, че учи до късно. Дори го беше пошляпнала по бузата и му бе казала да не се преуморява. Беше такава глупачка. Въпреки това той не й се сърдеше. Нейните занимания му осигуряваха пространство за неговите собствени развлечения. А той й даваше в замяна илюзията за идеалния син. Не пускаше много високо музиката, не ходеше по щури събирания, подобни неща бяха детинщини.
Може и да смяташе, че училището е загуба на време, но успяваше да получава добри, даже отлични дипломи. Най-добрият начин да накараш хората да не ти досаждат е да им дадеш това, което искат. Или да ги накараш да мислят, че го правиш. Беше особено взискателен и придирчив по отношение на стаята си и към хигиената. По този начин прислугата беше държана настрана от личното му пространство. Майка му приемаше това като ексцентричност. Беше повече от сигурно, че никой няма да намери скривалището му за наркотици.
И това, което беше най-важното — нито прислужниците, нито някой от семейството му, нито приятелите му някога бяха докосвали компютър.
Имаше природна дарба за техниката. Винаги беше приемал машините като по-чисти и по-добри от хората. Беше на три години, когато за пръв път успя да влезе в личната сметка на майка си. Беше толкова лесно да си взема всичко, от което има нужда, и много по-приятно, отколкото да се моли за това. Беше успял да влезе и в други сметки, но скоро се отегчи от многото пари.
Точно тогава откри телефона и това колко е вълнуващо да слушаш другите. Като призрак в началото, „Телефонът на фантазията“ беше една случайност. Но скоро се превърна в единственото нещо, което го интересуваше.
Знаеше, че майка му е глупачка, но баща му… ако баща му забележеше нещо, непременно щеше да му задава въпроси. Като си помисли за това, взе едно хапче и после още едно. Въпреки че предпочиташе амфетамините пред барбитуратите. Искаше тази вечер да поспи, и то без да сънува. Знаеше колко е умен баща му.
С години той бе използвал таланта си в съда, преди да се включи в политиката. И в Конгреса, и в Сената Чарлтън П. Хайдън си бе извоювал репутацията на влиятелна и интелигентна личност. Изградил си бе образ на богат, привилегирован човек, който разбира нуждите на масите и побеждава. Беше пример за подражание и нямаше никаква сянка, която би помрачила репутацията му. Да, баща му винаги е бил много предпазлив човек. Човек, посветен на кариерата си. Много умен човек.
Джерълд не се съмняваше, че когато след година изборите приключат, когато гласовете бъдат преброени и последните конфети разпръснати, баща му ще бъде най-младият и най-известният в Овалния кабинет след Кенеди. Чарлтън П. Хайдън няма да бъде доволен да узнае, че единственият му син, неговият наследник, е удушил една жена и чака възможността да удуши друга.
Но Джерълд знаеше, че и той самият е много умен. Никой никога нямаше да разбере, че синът на един от най-сериозните кандидати за президент на Съединените щати има вкус към убийствата. Знаеше, че успее ли да го скрие от баща си, ще успее да го скрие от всички.
Така че изпрати цветя и стоя до късно през нощта в тъмното, очаквайки точно гласа, който иска, с думите, които му бяха нужни.
— Благодаря ви, че дойдохте, сестро. — Знаеше, че е глупаво да се чувства странно от това, че се ръкува с монахиня. Просто не можеше да не си припомни колко пъти кокалчетата на пръстите й бяха удряни от пръчката на монахините. Не можеше да свикне и с факта, че те вече не носеха монашески одежди. Монахинята, която се бе представила като сестра Алис, носеше малък сребърен кръст върху старомодния си черен костюм. Бе обута с ниски обувки. Но нямаше роба или расо.
— Ще се молим за вас и семейството ви, мис Маккейб. Познавах сестра ви от няколко месеца. Уважавах я заради преподавателските й умения.
Уважение, при тези думи отново почувства да я обгръща хлад. Никой не говореше за чувства или за приятелство.
— Благодаря ви, сестро.
В църквата бяха дошли няколко колеги на сестра й, както и група ученици. Без тях църквата щеше да бъде празна. Няма един човек, мислеше си Грейс, който да е дошъл не от чувство за дълг или състрадание.
Имаше цветя. Погледна към кошницата и венеца. Дали само на нея й се струва, че при тези обстоятелства цветовете са противни и скверни? Би бил достатъчен букет гардении от хората, които някога са били част от живота на Катлин. Или от живота на госпожа Джонатан Брийзуд.
Грейс мразеше даже мириса на тези цветя в църквата, точно както мразеше белия ковчег, до който отказа да се приближи. Знаеше, че никога вече няма да може да слуша орган, без това да й напомня за смъртта.
Това бяха онези, церемониални неща, които мъртвите очакваха от живите. Или може би живите ги очакваха от мъртвите? Не можеше да разбере, но със сигурност знаеше, че когато й дойде времето, няма да има церемонии, нито приятели и близки, които с насълзени очи да се взират в това, което е останало от нея.
— Грейс.
Обърна се. Надяваше се мислите й да не са изписани върху лицето й.
— Джонатан. Ти си дошъл!?
— Разбира се.
За разлика от Грейс, той се приближи към ковчега и погледна към бившата си съпруга.
— Както виждам, искаш да запазиш образа й.
Грейс забеляза, че след думите й всички се обърнаха към него. Той погледна часовника си и каза:
— Страхувам се, че мога да остана само за службата. Имам среща с детектив Джаксън след един час. А после трябва да тръгвам към летището.
— За теб е добре, че си успял да вмъкнеш погребението на жена си в програмата си, нали? Не те ли притеснява това лицемерие? Катлин не означаваше нищо за теб.
— Не мисля, че времето и мястото са подходящи за подобен спор.
— Грешиш. — Хвана го за ръката, преди за успее да мине покрай нея. — Никога няма да има по-добро време, нито по-добро място за това.
