— Ако продължаваш да ме притискаш, Грейс, ще чуеш неща, които би предпочела да не знаеш.
— Не те притискам. На мен просто ми призлява, като те гледам тук, играещ ролята на скърбящ съпруг, след всичко, което си й причинил.
Шушуканията го накараха да се реши. Хората шушукаха и хвърляха осъдителни погледи към него. Той хвана Грейс за ръката и я изведе навън.
— Предпочитам семейните разговори да се водят насаме.
— Ние не сме едно семейство.
— Да, би било глупаво да се преструваме, че някога сме имали добри чувства един към друг. Никога не си си правила труда да прикриваш своята неприязън към мен.
— Никога не съм вярвала във външния блясък и особено в твоите чувства. Катлин не трябваше да се омъжва за теб.
— Ето едно нещо, за което и двамата сме на едно и също мнение. Катлин не е трябвало да се омъжва изобщо. Тя едва ли би могла да бъде истинска майка и беше едно жалко подобие на съпруга.
— Как смееш!? Как смееш да стоиш тук и да ми говориш така? Ти си я унижавал, завирал си авантюрите си пред очите й.
— По-добре ли щеше да бъде, ако ги правех зад гърба й? — Джонатан се засмя и погледна към бряста, засаден при изливането на основите на църквата. — Смяташ ли, че това много я интересуваше? Ти си по- глупава, отколкото мислех.
— Тя те обичаше. — Гласът й беше пълен с омраза. Болеше я, болеше я много повече, отколкото предполагаше. Стояха на същото това стълбище, на което толкова често бяха стояли със сестра си. На Майската процесия в белите си рокли, на Великденската служба с жълтите си бонета. Толкова често бяха слизали и се качвали по тези стълби в детството си, а сега стоеше на тях сама. Музиката от органа се прокрадваше през открехнатата врата на църквата — тиха и печална. — Вие с Кевин бяхте целият й живот.
— Грешиш много, Грейс. Ще ти разкажа за сестра ти. Нея не я интересуваше никой. Тя нямаше чувства, не беше способна на тях. Не само физически, но и емоционално. Не даваше пет пари за моите авантюри, докато бях дискретен, докато не застрашаваха единственото нещо, на което действително държеше. Да бъде Брийзуд.
— Престани!
— Не, сега ще ме изслушаш. — Хвана я, преди да успее да избяга в църквата. — Тя беше двойствена не само по отношение на секса, а и спрямо всичко, което влиза в разрез с плановете й. Искаше син, един Брийзуд. И когато Кевин се роди, реши, че е изпълнила дълга си. За нея той беше по-скоро символ, а не дете.
Беше й толкова познато, това беше толкова близко до собствените и мисли, които с години се бяха трупали, че се засрами.
— Не е истина. Тя обичаше Кевин.
— Доколкото беше способна да обича. Кажи ми, Грейс, видяла ли си поне веднъж Катлин да направи някакъв спонтанен жест на обич, на привързаност към теб или към твоите родители?
— Катлин не демонстрираше чувствата си. Но това не означава, че не е изпитвала никакви чувства.
— Тя беше студена.
Грейс отдръпна глава назад, сякаш й бяха зашлевили плесница. Не се изненада, че го чува. Изненада се, защото си даде сметка, че тайно е споделяла това мнение през всичките тези години.
— И още по-лошо — продължаваше Джонатан, — мисля, че тя просто не можеше да го преодолее. През повечето години от нашия брак всеки живееше своя живот, защото така беше удобно и за двама ни.
Почувства се по-скоро зле, отколкото засрамена. Прималя й. Разбра, че през цялото време го е знаела, виждала го е, но е отказвала да повярва в това. Видя как Джонатан приглади косата си, която лекият вятър беше разрошил. Беше обикновен жест на човек, който предпочита всичко да е изрядно. Може Катлин да е имала вина, но тя не е била само нейна.
— И изведнъж престана да ви бъде удобно.
— Точно така. Когато я помолих за развод, за пръв път я видях да изрази някакви чувства. Отказа, заплаши ме, дори започна да се моли. Но тя не се боеше от това, че ще ме загуби. Тя се боеше, че ще загуби положението си, в което се чувстваше много удобно. А когато видя, че твърдо съм решен да го направя, ме напусна. Отказа да се споразумеем по какъвто и да било начин. Три месеца не ми се обади, за да попита за Кевин. Цели три месеца не го видя, нито пък говори със сина си.
— Тя страдаше.
— Може и да е страдала. Това вече не ме интересува. Казах й, че няма да откъсне насила Кевин от мен, но че ще се договорим да го взема по време на ваканциите.
— Тя щеше да се бори с теб срещу това решение. Тя се страхуваше от теб и семейството ти, но щеше да се бори за Кевин.
— Знам за това.
— Знаеш? — бавно попита Грейс. — Знаел си какво прави?
— Знам, че бе наела адвокат и детектив.
— И какво мислеше да направиш, за да й попречиш да си върне сина?
— Всичко, което се наложеше. — Той отново погледна часовника си. — Изглежда, задържаме службата.
Отвори вратата на църквата и пристъпи вътре.
Бен извади от хартиения плик една поничка с шоколадова глазура, когато спря на червения светофар. Беше твърде топло и той беше отворил прозореца на колата. Звуците на радиото от автомобила зад него заглушиха станцията, която бе избрал.
— Как може някой да слуша такива лайна? — Погледна назад и видя, че колата е волво. — Предполагам, че това е съветска конспирация. Взели са радиовълните и са ги изпълнили с безсмислена и нелепа оркестрирана помия и ще продължават да я излъчват, докато мозъците на средния американец се превърнат в желе. А междувременно, докато ни чакат да изпаднем в Маниловска кома, те ще слушат Стоунс. — Отхапа от поничката си и усили своето радио. — А ние се притесняваме дали няма да ни пратят ракетен снаряд от Европа.
— Трябва да пишеш до Пентагона — предложи Ед.
— Вече е късно. — Бен пресече улицата и зави надясно в следващата пресечка. — Те вече ни чакат да узреем и да ни изваят както искат.
Партньорът му не отговори и той изключи радиото. Щом като не можеше да накара Ед да не мисли за това, по-добре беше да го попита направо.
— Днес ли е погребението?
— Да.
— Когато свършим, можеш да си вземеш няколко свободни часа.
— Тя няма да иска да ме види, ако нямам какво да й кажа.
— Може би ще имаме нещо. — Бен внимателно следеше номерата по тяхната уличка. — Кога се връща в Ню Йорк?
— Не знам. — Беше направил всичко възможно да не мисли за това. — Може би след ден-два.
— Сериозни ли са намеренията ти към писателката?
— Не съм имал време да мисля за това.
Бен качи колата на тротоара.
— По-добре мисли по-бързо.
Погледна зад Ед към малкия спретнат офис сред дузина други. Изглеждаше по-скоро като малък бутик или занаятчийски магазин. Това беше „Фентъси Инкорпорейтид“.
— Не прилича на свърталище на порока.
— Ще разберем. — Бен небрежно изчисти глазурата, останала по палеца му. — За бизнес като техния не са се постарали много да си създадат имидж.
— Гледах „Маями Вайс“ — Ед изчака, докато покрай тях минат два автомобила и тогава отвори вратата
