главата и го остави замаян, пиян и отчаян.
Мускулите му се напрегнаха като за скок. А ако скочеше, щеше да притежава това, което вече бе негово. Трябваше да призове цялата си воля, за да удържи ръцете си, които копнееха да се протегнат, да вземат. Вкусът й бе също толкова тъмен и опияняващ, както ароматът й. Дори ниският й гърлен стон, докато движеше срещу него фантастичното си тяло, бе подмамващ намек за онова, което би могло да бъде.
Сет стисна ръцете си в юмруци, бавно преброи до пет, после ги отпусна и остави вътрешната си война да бушува, докато устните му оставаха пасивни, тялото му неподдаващо.
Нямаше да й достави удовлетворението да отвърне на целувката.
Грейс знаеше, че бе допуснала грешка. Бе го знаела още докато се приближаваше към него. И преди бе правила грешки и се опитваше да не съжалява за това, което бе сторено и не можеше да се поправи.
Ала за това съжаляваше.
Дълбоко съжаляваше, че вкусът му бе толкова неповторим и идеален за нейното небце. Че косата му, формата на раменете му, силните му мускулести гърди й се надсмиваха, когато бе искала само да се надсмее над него, да му покаже какво би могла да му даде. Ако тя поискаше.
А сега, увлечена от страстта, която я прониза при този допир на устните, му даваше много повече, отколкото бе възнамерявала. А той в отговор не й даваше нищо.
Улови долната му устна между зъбите си и бързо я захапа, после прикри гневното си разочарование, като отстъпи нехайно назад и му се усмихна развеселено.
— Леле, леле, бива си те, а, лейтенант?
Кръвта го изгаряше с всеки удар на сърцето, но Сет само наклони глава:
— Не си свикнала да ти устояват, нали, Грейс?
— Не. — С жест, едновременно разсеян и предизвикателен, тя потърка с пръст устната си. Вкусът му упорито оставаше там, настоявайки, че там му е мястото. — Но пък повечето мъже, които съм целувала, имат във вените си лед вместо кръв. Жалко. — Отдели пръста си от устната си и докосна неговата. — Толкова хубава уста. Такъв потенциал. Ала теб може би просто не те привличат жените…
Усмивката му, закачлива и чаровна, я потресе. Очите му грейнаха с невероятни златисти отблясъци, устните му се смекчиха. Изведнъж й се стори достъпен, почти момче, и сърцето й се сви от копнеж.
— Може би просто не си моят тип.
Грейс се изсмя невесело.
— Скъпи, аз съм типът на всеки мъж. Е, да го отчетем като неуспешен експеримент и да продължим нататък. — Като си каза, че бе глупаво да се чувства обидена, пристъпи отново към него и оправи вратовръзката му, която бе разхлабила.
Сет не искаше тя да то докосва, не сега не когато едва се крепеше на ръба на самообладанието.
— Имаш страхотно самочувствие.
— Предполагам. — Все още с ръце върху вратовръзката му, Грейс вдигна глава и го погледна в очите. По дяволите, помисли, ако не можеха да бъдат любовници, може би можеха да бъдат предпазливи приятели. Мъжът, който я бе погледнал и й се бе усмихнал, щеше да бъде добър, сигурен приятел. Затова и тя му се усмихна мило и непресторено и направо прониза сърцето му. — Но пък мъжете като цяло са предсказуеми. Ти си просто изключение от правилото, Сет, изключение, което потвърждава правилото.
Спусна ръце надолу да приглади сакото му и каза още нещо, ала той не я чу от бученето в ушите си. Самообладанието му се пречупи, усети го като меч, стоварен върху броня. С жест, който едва ли осъзнаваше, я завъртя, притисна гърба й срещу стената и се нахвърли върху устните й.
Сърцето й подскочи в гърдите и й изкара въздуха. Грейс се вкопчи в раменете му и за да запази равновесие, и в отговор на това неочаквано бурно желание, което прелетя от него към нея и ги съедини.
Отдаде му се, напълно, после обви ръце около врата му и изля сърцето си в целувката.
Ето — това бе всичко, което можеше да измисли замаяното й съзнание. О, ето, най-после.
Ръцете му се втурнаха по нея, откриваха и по някакъв начин разпознаваха всяка извивка. И този спомен го разкъсваше, горещ и реален като страстта. Сет искаше този вкус, трябваше да го има в себе си, да го погълне целия. Опустошаваше устните й като човек, хранещ се след безкраен пост, изпълваше се с нейните аромати, всичките тъмни, зрели, сочни.
Тя бе тук и бе негова, помисли си той, винаги е била тук, невъзможно тук.
И разбра, че ако не се отдръпне, никога няма да може да оцелее без нея.
Опря ръце на стената от двете й страни, за да престане да докосва, да престане да взема. Като се бореше да възстанови дишането и разсъдъка си, се отскубна от целувката и отстъпи назад.
Грейс остана опряна на стената, със затворени очи и кожа, пламнала от страст. Когато най-после ресниците й трепнаха и унесените й сини очи успяха да се фокусират, Сет безмилостно се бе взел в ръце.
— Непредсказуемо — успя да промълви тя, като едва сдържа желанието си да притисне две ръце към препускащото си сърце. — Много.
— Предупредих те да внимаваш какво правиш. — Гласът му бе студен и й подейства като плесница.
Грейс трепна и сигурно би залитнала, ако не бе опряна на стената. При реакцията й Сет за миг присви очи. Обида? Не, това бе глупаво. Тя бе ветеран в тази игра и бе преживяла какво ли не.
— Да, предупреди ме. — Гордостта я накара да се изправи и да се усмихне непринудено. — Просто никак не обичам да се вслушвам в предупреждения.
Той помисли, че със закон би трябвало да я задължат да носи табела с надпис: „Внимание! Жена!“
— Имам работа. Мога да ти дам още пет минути, ако искаш да те изчакам, докато си събереш багажа.
Ах ти, копеле такова, помисли Грейс. Как можеш да си толкова студен, толкова невъзмутим!
— Ти си тръгвай, хубавецо. Аз ще се оправя.
— В момента бих предпочел да не те оставям сама в къщата. Върви си събери багажа.
— Това е моят дом.
— Сега е местопрестъпление. Останаха ти четири минути и половина.
През нея се разнесе ярост на горещи пулсиращи вълни.
— Не ми трябва нищо оттук. — Обърна се и тръгна към вратата, после рязко се извъртя, когато Сет я хвана за ръката. — Какво?
— Трябват ти дрехи — обясни той търпеливо. — За един или два дни.
— Наистина ли мислиш, че ще нося нещо, което това копеле може да е пипало?
— Това е глупава и предсказуема реакция. — Тонът му не се смекчи ни най-малко. — Ти не си нито глупава, нито предсказуема жена, Грейс. Не се прави на жертва. Върви си събери багажа.
Бе прав. Само това бе достатъчно, за да го мрази. Но смущаващото желание, което още я изгаряше, бе много по-добра причина. Тя не каза нищо, просто се обърна и излезе.
Сет с удовлетворение отбеляза, че не се чу затръшването на входната врата. Бе се качила горе да си събере багажа, както й каза. Той изключи кафе-машината, изплакна чашите, остави ги в умивалника и седна да я чака.
Бе очарователна жена, помисли, темпераментна, енергична и със самочувствие. И го разсипваше, развързваше всичките му старателно завързани възли. Откъде знаеше точно коя нишка да дръпне бе просто още една загадка.
Бе поел този случай, напомни си Сет. Да седи на бюрото си и да дава нареждания бе само част от работата. Имаше нужда лично да се захване, и той се захвана с това… Следователно и с нея. Участието на Грейс в цялото бе малко, ала Сет искаше да се отнася към нея със същата обективност, с която се отнасяше към всяка друга част на случая.
Вдигна очи, привлечен от портрета, който му се усмихваше толкова подканящо.
Трябваше да бъде по-скоро машина, отколкото човек, за да остане обективен, когато ставаше дума за Грейс Фонтейн.
Сет чак следобед успя да се освободи дотолкова, че да проведе разпитите. Ключът към всичко бяха диамантите и той искаше отново да ги погледне. Не се изненада, когато в резултат на телефонния си разговор с доктор Линструм получи уверения в почтеността и квалификацията на Бейли Джеймс. Диамантите, които тя бе положила толкова усилия да запази, оставаха в „Салвини“ и под нейна грижа.
