И видя как половин дузина от най-добрите му хора пръхтят като кутрета около кокал месо.
Тази жена, реши той, щеше да му създаде големи неприятности.
— Виждам, че тази сутрин всички случаи са завършени и престъпленията като по чудо са спрели.
Гласът му постигна желания ефект. Няколко души застанаха мирно. Онези, които не се стряскаха толкова лесно, ухилени се запромъкваха към бюрата си.
— Ъ-ъ-ъ… Грейс… Тоест, госпожица Фонтейн е дошла при вас, лейтенант.
— Виждам. Завършихте ли доклада си, детектив?
— Работя върху него. — Картър грабна листите, които бе захвърлил, и заби нос в тях.
— Госпожице Фонтейн — вдигна вежди Сет и посочи към кабинета си.
— Приятно ми беше да се запознаем, Майкъл. — На тръгване Грейс плъзна пръст по рамото на Картър.
Той щеше часове наред да чувства паренето от това докосване.
— Сега можете да изключите захранването — отбеляза Сет сухо, когато отвори вратата на кабинета си. — Няма да имате нужда от него.
— Човек никога не знае, нали? — Грейс влезе, като мина толкова близо до него, че телата им се докоснаха. Стори й се, че го усеща как се стяга, съвсем малко, но погледът му остана спокоен, студен и видимо незаинтересован. Тя начумерено огледа кабинета.
Учрежденското бежово на стените депресиращо се сливаше с остарялото сивкаво-бежово на линолеума на пода. Затрупано с книжа бюро, сиви кантонерки, компютър, телефон и един малък прозорец, който с нищо не допринасяше за блясъка на строгата стая.
— Значи тук работят всемогъщите — измърмори тя. Бе разочарована, че не откри нищо лично, никакви снимки, никакви спортни трофеи. Нищо, за което можеше да се хване, никакъв знак за мъжа зад полицейската значка.
Както и в детективската стая, опря бедро на ръба на бюрото му. Би било клише да се каже, че приличаше на лъч слънчева светлина, реши Сет. Слънчевите лъчи бяха опитомени — топли, приветливи. Грейс бе огнена стрела на светкавица. Гореща и смъртоносна.
Дори слепец би забелязал кадифените бедра под тясната къса жълта пола. Той просто заобиколи бюрото, седна и я погледна в лицето.
— На стола ще ви бъде по-удобно.
— Добре съм си и тук. — Тя лениво взе един молив и го завъртя в пръстите си. — Предполагам, че не разпитвате тук заподозрените.
— Не, за тази цел имаме тъмница долу в мазето.
При други обстоятелства би оценила сухия му хумор.
— Аз заподозряна ли съм?
— Ще ви съобщя. — Той наклони глава. — Бързо се възстановявате, госпожице Фонтейн.
— Да, така е. Имахте въпроси, лейтенант.
— Имам. Седнете. На стола.
Устните й се нацупиха, сладка гримаса, която сякаш казваше „Ела и ме целуни“. Сет почувства бързото и безпомощно желание и я прокле заради него. Грейс се смъкна от бюрото, разположи се на стола и, без да бърза, кръстоса убийствените си бедра.
— Така по-добре ли е?
— Къде бяхте в събота между полунощ и три сутринта?
Значи тогава се е случило, помисли тя и се опита да не обръща внимание на болката в стомаха си.
— Няма ли да ми прочетете какви права имам?
— Вие не сте обвиняема и нямате нужда от адвокат. Това е един прост въпрос.
— Бях в провинцията. Имам къща в Западен Мериленд. Бях сама и нямам алиби. Сега трябва ли ми адвокат?
— Искате ли да усложните нещата, госпожице Фонтейн?
— Няма как да ги опростя, нали? — Ала махна с ръка и тънката диамантена гривна на китката й блесна като огън. — Добре, лейтенант, колкото е възможно по-просто. Не ми трябва адвокат, поне за момента. Ще ви разкажа накратко. Заминах за провинцията в сряда. Не съм очаквала братовчедка си, всъщност не очаквах никого. През почивните дни наистина се свързах с някои хора. Купих малко продукти в близкия град, спрях на пазара. Това трябва да е било в петък следобед. В събота взех няколко писма. Градчето е малко, пощаджийката ще си спомни. Това обаче беше преди обед, което би ми дало достатъчно време да се върна. И, разбира се, в петък дойде куриер, който донесе колетчето от Бейли.
— И не ви ли се стори това странно? Вашата приятелка ви изпраща син диамант, а вие просто свивате рамене и отивате на пазар.
— Обадих й се. Нея я нямаше. — Грейс вдигна вежди. — Но вие вероятно знаете това. Наистина ми се стори странно, обаче си имах други грижи.
— Като например?
Устните й трепнаха, ала усмивката не се отрази в очите й.
— Не съм длъжна да ви разказвам мислите си. Наистина се позачудих. Помислих, че може да е копие, но не ми се вярваше. Едно копие не би могло да е такова. Указанията на Бейли в колетчето бяха да го пазя, докато тя се свърже с мен. Така и направих.
— Без въпроси?
— Аз рядко задавам въпроси на хората, на които вярвам.
Той потупа с молива по ръба на бюрото.
— Била сте сама в провинцията до понеделник, когато сте се върнали в града?
— Не. В неделя отидох до Източното крайбрежие. Беше ми се приискало. — Отново се усмихна. — Често ми се случва. Отседнах в един малък хотел.
— Не харесвахте братовчедка си, нали?
— Да, не я харесвах. — Сигурно тази бърза смяна на темата бе тактика при разпита, помисли Грейс. — Трудно беше човек да я харесва, а аз рядко полагам усилия с трудни хора. Израснахме заедно, след като родителите ми загинаха, ала не бяхме близки. Аз се натрапих в нейния живот, в нейното пространство. Тя ми връщаше, като се държеше гадно. Аз в отговор често също бях гадна. Когато пораснахме, Мелиса имаше… По-малък успех с мъжете от мен. Очевидно мислеше, че като засилва приликата между нас, ще има по-голям успех.
— И имаше ли?
— Сигурно зависи от гледната точка. Тя обичаше мъжете. — За да се пребори с надигащото се чувство за вина, Грейс се облегна небрежно на стола. — Определено обичаше мъжете, което бе една от причините неотдавна да се разведе. Тя предпочиташе количеството пред качеството.
— И как приемаше това съпругът й?
— Боби е… — Грейс замълча и се разтовари от напрежението с бърз, доволен и много приятен смях. — Ако намеквате, че Боби, бившият й съпруг, я е проследил до моята къща, убил я е, разбил е всичко и си е отишъл, подсвирвайки си, не можете да грешите повече. Той е една душица. И съм сигурна, че в момента, докато си говорим, е в Англия. Много обича тениса и никога не пропуска Уимбълдън. Лесно можете да проверите.
Така и щеше да направи, помисли Сет и си го записа.
— Някои хора намират убийството за отблъскващо, когато го извършват лично, но не и от разстояние. Те просто си плащат за услугата.
Този път тя въздъхна:
— И двамата знаем, че не Мелиса е била мишената, лейтенант. Мишената съм била аз. А тя е била в моята къща. — Неспокойно се изправи, с грациозно и женствено движение, отиде до миниатюрния прозорец и се загледа в унилия пейзаж отвън. — Два пъти се е случвало да се настанява в къщата ми в Потомак, когато ме е нямало. Първия път го изтърпях. Втория път се беше възползвала от удобствата там малко прекалено ентусиазирано като за моя вкус и се скарахме. Отиде си намусена, а аз си прибрах резервния ключ. Трябваше да сменя ключалката, ала никога не ми е минавало през ума, че Мелиса ще си направи труда да извади копие.
— Кога за последен път сте се виждали или говорили?
