Спря пред елегантната ъглова сграда в покрайнините на Вашингтон, в която се помещаваше фирмата, и кимна на униформения полицай, който охраняваше входната врата. Изпита леко съчувствие към него — жегата бе непоносима.
— Лейтенант! — Въпреки мократа си от пот униформа, полицаят застана мирно.
— Госпожица Джеймс вътре ли е?
— Да, сър. Магазинът през следващата седмица ще бъде затворен за клиенти. — Човекът кимна към затъмнената изложбена зала зад дебелата остъклена врата. — На всеки вход сме поставили охрана, а госпожица Джеймс е на долния етаж. По-лесно ще влезете през задния вход, лейтенант.
— Добре. Докога си дежурен?
— Още един час. — Полицаят не изтри чело, въпреки че му се искаше. Сет Бюкенън имаше репутацията на педант. — Сменяме се през четири часа, както сте наредили, сър.
— Следващия път си вземи шише вода.
Сет заобиколи сградата. Много добре знаеше, че полицаят бе отпуснал рамене в момента, в който бе видял гърба му. След кратък разговор с дежурния на задния вход натисна звънеца на поправената стоманена врата.
— Лейтенант Бюкенън — представи се той, когато Бейли отговори по домофона. — Бих искал да поговоря за няколко минути с вас.
Отне й известно време да стигне до вратата. Сет си я представи как излиза от своята лаборатория, завива по късия коридор, минава стълбите, под които само преди дни се бе крила от убиеца.
Той самият два пъти бе обходил сградата, отгоре до долу. Знаеше, че не всеки би преживял това, през което бе минала Бейли Джеймс.
Ключалката прещрака и вратата се отвори.
— Лейтенант… — Тя се усмихна на полицая, като безмълвно се извини за мъчителните му задължения. — Моля, влезте.
Изглеждаше добре, със спретнатите си блуза и панталон, с прибраната назад руса коса. Само леките сенки под очите й издаваха напрежението, което бе преживяла.
— Говорих с доктор Линструм — започна Сет.
— Да, очаквах, че ще говорите. Много съм му благодарна за разбирането.
— Диамантите са се върнали там, откъдето са тръгнали.
Бейли се поусмихна:
— Б, върнали са се там, където са били преди няколко дни. Кой знае дали отново ще видят Рим. Мога ли да ви предложа нещо студено за пиене? — Посочи към яркия автомат за безалкохолни напитки, подпрян до тъмната стена.
— Аз черпя. — Той пусна монетите. — Бих искал да видя диамантите и да поговоря с вас.
— Добре. — Тя натисна бутона и взе кутийката, която падна. — Те са в хранилището. — Поведе го натам, като продължаваше да говори: — Уредих да се подсилят охранителната и алармената системи. От няколко години имаме камери в изложбената зала, но поисках да инсталират и на вратите, на всички етажи, за да се покрие цялата площ.
— Разумно — одобри Сет и реши, че зад крехката външност се криеше и здрав разум. — Вие ли ще движите бизнеса сега?
Бейли отвори една врата и се поколеба.
— Да. Вторият ми баща го остави на нас тримата, като братята ми си поделяха осемдесет процента. В случай, че някой от нас почине и няма наследници, делът му се разделя между преживелите го. — Пое въздух. — Аз ги преживях.
— Това е нещо, за което трябва да бъдете благодарна, Бейли, не да се чувствате виновна.
— Да, и Кейд така казва. Но виждате ли, някога хранех поне илюзията, че сме едно семейство. Седнете, аз ще донеса Звездите.
Той влезе в работилницата, огледа оборудването, дългата работна маса. Заинтригуван, се приближи да види цветните камъни, преплетените златни нишки. Това сигурно щеше да бъде колие. Прокара пръст по гладката верижка. Нещо дръзко, почти езическо.
— Трябваше да се заема отново за работа — обади се Бейли зад гърба му. — Да правя нещо… Различно, нещо лично мое, преди отново да започна да се занимавам с това. — Остави кутийката с трите диаманта.
— Ваш проект ли е? — попита Сет и посочи към колието на масата.
— Да. Виждам го в съзнанието си. Не мога да рисувам, ала мога да си представям. Исках да направя нещо за Емджей и за Грейс, за да… — Тя въздъхна и седна на един висок стол. — Е, да кажем, че за да отпразнуваме оцеляването си.
— И това е за Грейс.
— Да. — Стана й приятно, че го бе почувствал и се усмихна. — За Емджей виждам нещо по-модерно. Но това е за Грейс. — Внимателно премести недовършената си работа върху една табличка и постави между тях кутийката с Трите Звезди. — Никога не губят въздействието си. Всеки път, когато ги видя, съм потресена.
— Колко време остава, докато свършите с тях?
— Едва бях започнала, когато… Когато се наложи да спра. — Тя се прокашля. — Удостоверих автентичността им. Това са сини диаманти. Ала и музеят, и застрахователният агент предпочитат по- задълбочено изследване. Ще проведа още няколко теста, освен тези, които вече съм започнала или завършила. Един металург прави тестове на триъгълника, но ще ми го дадат след един или два дни. Няма да отнеме повече от седмица, преди да ги предам в музея.
Той извади единия диамант от гнездото му и още щом го хвана в ръката си, разбра, че бе диамантът, който Грейс бе носила със себе си. Каза си, че това е невъзможно. Неопитното му око не би могло да ги различи.
И въпреки това чувстваше нея върху камъка. В камъка.
— Ще ви бъде ли трудно да се разделите с тях?
— Би трябвало да кажа не, след последните няколко дни. Ала наистина ще ми е трудно.
Очите на Грейс имаха същият цвят, помисли Сет. Не цвета на сапфира, а на рядък, силен диамант.
— Струва си да се убие за тях — каза тихо, като гледаше камъка в ръката си. — Да се умре за тях. — После, ядосан на себе си, го остави. — Доведените ви братя са имали клиент…
— Да, те говореха за някакъв клиент, караха се. Томас искаше да вземе парите, първоначалния депозит, и да избяга. — Парите сега бяха проверени, но нямаше голяма надежда да се открие техния източник. — Тимъти му каза, че е глупак, че никога няма да може да избяга достатъчно бързо или достатъчно далеч. Че той… Че клиентът ще го намери. Той изобщо не е човек, така каза Тимъти, или нещо подобно. И двамата се страхуваха, ужасно се страхуваха и бяха ужасно отчаяни.
— За главите си.
— Да, мисля, че са се страхували за главите си.
— Би трябвало да е някой колекционер. Никой не би могъл да предложи тези диаманти за препродажба. — Погледна към скъпоценните камъни които проблясваха като звезди в гнездата си. — Вие намирате, купувате и продавате скъпоценни камъни на колекционери.
— Да. Със сигурност не от мащаба на Трите Звезди, но да. — Бейли разсеяно прокара пръсти през косата си. — При нас може да дойде клиент, който предлага или търси скъпоценен камък. Понякога се случва да търсим определен камък за конкретен клиент.
— Значи имате списък на клиентите си? Имена, предпочитания?
— Да, и имаме списък какво е купил или продал всеки клиент. — Тя сплете ръце. — Томас го пазеше в кабинета си. Тимъти сигурно има копия в своя кабинет. Ще ви ги намеря.
Той леко я докосна по рамото, преди да бе станала от стола.
— Аз ще ги намеря.
Бейли въздъхна с облекчение. Още не можеше да се качи на горния етаж, в стаята, където бе видяла убийството.
— Благодаря ви.
Сет извади бележника си.
