— Ако ви помоля да назовете най-големите колекционери, кои имена ви идват наум, без да се замисляте?
— О… — Тя се съсредоточи и прехапа устни. — Питър Морисън в Лондон, Силвия Смит-Симънс в Ню Йорк, Хенри и Лора Мълър тук във Вашингтон, Матю Волински в Калифорния. И, предполагам, Чарлз Ван Хорн, също тук във Вашингтон, макар че той отскоро се занимава. През последните три години му продадохме три прекрасни камъка. Единият беше много красив опал, който аз си бях харесала. Все още се надявам да ми позволи да му го направя на бижу. Проектът е в главата ми… — Тръсна глава, изведнъж осъзнала защо я пита. — Лейтенант, аз познавам тези хора. Работила съм с тях лично. Мълърови са приятели на покойния ми втори баща. Госпожа Смит-Симънс е над осемдесет години. Никой от тях не е крадец.
Той не си направи труда да вдигне поглед, а продължи да пише.
— Значи ще можем да ги изключим от списъка. Да се приеме някой или нещо за това, което изглежда, е грешка в едно разследване, госпожице Джеймс. Вече имаме достатъчно грешки.
— Като моята особено се откроява. — Приела този факт, Бейли премести недокоснатата си чаша върху масата. — Трябваше веднага да отида в полицията. Трябваше да съобщя на властите информацията или поне моите подозрения. Ако го бях сторила, няколко души щяха да са още живи.
— Възможно е, ала не е сигурно. — Сега вече Сет вдигна глава и забеляза измъчения поглед в меките кафяви очи. В него се надигна съчувствие. — Знаехте ли, че вашият доведен брат е бил изнудван от един второразреден гарант на заеми?
— Не — прошепна тя.
— Знаехте ли, че някой е дърпал конците, толкова силно ги е дърпал, че да превърне доведения ви брат в убиец?
Бейли поклати глава и болезнено прехапа устни.
— Проблемът е бил в нещата, които не съм знаела, нали? Аз изложих на ужасна опасност двамата души, които обичам най-много, а след това забравих за тях.
— Амнезията не е избор, тя е състояние. А вашите приятелки се справиха. И продължават да се справят. Всъщност тази сутрин се срещнах с госпожица Фонтейн. Не ми се стори много измъчена.
Бейли долови презрителната нотка в гласа му и се обърна към него.
— Вие не я разбирате. Предполагах, че човек, който си изкарва хляба с вашата професия, би трябвало да е по-проницателен.
Стори му се, че усети в гласа й намек за съжаление.
— Винаги съм мислил, че съм проницателен.
— Хората рядко са проницателни, когато става дума за Грейс. Те виждат само това, което тя им позволява да видят… Освен ако не се постараят да погледнат по-дълбоко. Тя е най-щедрият човек, когото познавам. — Бейли забеляза недоверчивото весело пламъче в очите му и усети, че се ядосва. Скочи от стола. — Вие не знаете нищо за нея, а вече я отхвърляте. Можете ли да си представите какво прави Грейс точно в този момент? Братовчедка й е била убита, и то у тях.
— Едва ли тя е виновна за това.
— Лесно е да се каже. Но тя ще се самообвинява, семейството ще я обвинява. Лесно е да се обвинява Грейс.
— Вие не я обвинявате.
— Не, защото я познавам. И знам, че през по-голямата част от живота си е трябвало да се справя с мнения като вашето. А нейният начин да се справи с това е да прави каквото й харесва, защото каквото и да прави, тези мнения рядко се променят. Точно в момента мисля, че тя е с леля си и поема поредния психологически бой. — Гласът й се разгорещи. — Тази вечер ще има помен за Мелиса и роднините ще се нахвърлят върху нея, както правят винаги.
— Защо?
— Защото това правят най-добре. — Тя уморено обърна глава и погледна към Трите Звезди. Любов, познание, щедрост. Защо в света изглежда имаше толкова малко от тях? — Може би ще хвърлите още един поглед, лейтенант.
Вече прекалено много ги бе гледал, реши Сет. И си губеше времето.
— Тя определено внушава вярност в приятелите си — отбеляза той. — Отивам да потърся списъците.
— Знаете пътя. — Бейли взе диамантите да ги отнесе обратно в хранилището.
Грейс бе облечена в черно и никога не се бе чувствала по-малко в траур. Бе шест вечерта и започваше да вали лек дъждец, който обещаваше да превърне града в парна баня, вместо да го разхлади. Главоболието, което се надигаше от часове, изсумтя презрително на аспирина, който вече бе взела, и се развихри.
Имаше още един час преди панихидата, която бе организирала набързо и сама, защото леля й настояваше за това. Хелън Фонтейн се справяше със скръбта по свой си начин, както с всичко друго. В този случай това означаваше да посрещне Грейс със студени, обвиняващи и сухи очи. И да настоява погребението да се извърши веднага, да се уреди от Грейс и за нейна сметка.
Щяха да пристигнат от всички посоки, мислеше Грейс, докато се разхождаше из голямата празна стая с подредените в нея цветя, с плътни червени завеси и дебели килими. Тъй като такива неща се очакваха, те се отразяваха в пресата. А семейство Фонтейн никога не би дало на средствата за масово осведомяване и една троха. Освен, разбира се, самата Грейс. Не бе трудно да се уредят залата за погребението, музиката, цветята, изисканите закуски. Необходими бяха само няколко телефонни обаждания и споменаването на името Фонтейн. Хелън бе донесла снимката, голяма цветна фотография в блестяща сребърна рамка, която сега украсяваше полираната махагонова маса и бе обградена с червени рози в сребърни вази, каквито Мелиса бе обичала. Нямаше да има тяло, което да се вижда. Грейс бе уредила тялото на Мелиса да бъде освободено от моргата и вече бе подписала чека за кремацията и за урната, която леля й бе избрала.
Нямаше благодарности. Не бе и очаквала. Бе така от момента, в който Хелън официално й стана настойник. Бяха й дали всичко необходимо за живот — за живот в стил Фонтейн. Страхотни къщи в няколко страни, безупречно приготвена храна, изискани дрехи, отлично образование.
И непрекъснато бе обучавана как да яде, как да се облича, как да се държи, кого може да избере за приятел и кого не. Безспир й бе напомняно какво с нищо незаслужено щастие е за нея, че има зад гърба си такова семейство. И безмилостно бе измъчвана от братовчедка си, която тази вечер бе дошла да оплаква, за това, че бе осиротяла, за това, че бе зависима. За това, че бе Грейс.
Бе се бунтувала срещу всичко това, срещу всички очаквания и изисквания. Бе отказала да бъде отстъпчива, послушна, предсказуема. С времето болката по родителите й избледня, а с нея и отчаяната детска нужда от любов и приемане.
Бе дала на пресата достатъчно материал. Диви купони, неразумни любовни истории, безогледно харчене.
Когато това не облекчи болката, намери нещо друго. Нещо, което я караше да се чувства порядъчна и завършена. И намери Грейс.
Тази вечер щеше да бъде точно това, което бе свикнало да очаква от нея семейството й. И щеше да преживее следващите безкрайни часове, без да им позволи да я докоснат.
Отпусна се тежко на дивана с бухналите кадифени възглавници. Сърцето й бумтеше, стомахът й се свиваше конвулсивно. Затвори очи и си заповяда да се отпусне. Щеше да прекара този последен час сама и да се подготви за останалото.
Ала едва бе поела за втори път въздух, когато чу стъпки, приглушени от дебелия килим. Раменете й се стегнаха, гърбът й се изправи. Тя отвори очи и видя Бейли и Емджей.
Позволи си отново да затвори очи и се отдаде на обзелото я чувство на благодарност.
— Казах ви да не идвате.
— Да, все едно, че щяхме да те послушаме. — Емджей седна до нея и я хвана за ръката.
— Кейд и Джек паркират колата — съобщи Бейли, седна от другата й страна и я хвана за другата ръка. — Как си?
— По-добре. — Грейс стисна ръцете им и в очите й запариха сълзи. — Вече много по-добре.
