В едно ширнало се имение, не много далеч от мястото, където Грейс седеше с тези, които я обичаха, един мъж се взираше в съскащия дъжд.
Всички се бяха провалили, помисли той. Мнозина бяха платили за провалите си. Но възмездието не можеше да замести Трите Звезди.
Само забавяне, успокояваше се той. Звездите бяха негови, бяха предназначени да бъдат негови. Бе ги сънувал, бе ги държал в ръцете си в тези сънища. Понякога ръцете бяха човешки, понякога не, ала винаги бяха неговите ръце.
Пиеше вино, гледаше дъжда и обмисляше какви възможности има.
Плановете му бяха забавени от три жени. Това бе унизително и те трябваше да бъдат накарани да платят за неговото унижение.
Салвини бяха мъртви — Бейли Джеймс. Глупаците, които бе наел да доставят втората Звезда, бяха мъртви — Емджей О’Лиъри.
Човекът, когото бе изпратил с поръчение да вземе третата Звезда на всяка цена, бе мъртъв — Грейс Фонтейн.
Той се усмихна. Това бе недискретно, защото лично бе ликвидирал мошеника, който се бе опитал да го излъже. Да му разправя, че било нещастен случай, че жената се била борила с него, побягнала, паднала и се убила. Да му разправя, че бил претърсил всички ъгълчета на къщата и не намерил диаманта.
Този провал бе достатъчно дразнещ сам по себе си, но после откри и, че бе умряла не която трябва жена и че глупакът бе откраднал пари и бижута, без да му докладва. Е, такава нелоялност в делови партньор едва ли можеше да бъде толерирана.
Усмихна се замечтано и извади от джоба си една блестяща диамантена обица. Грейс Фонтейн я бе носила на възхитителното си ухо, помисли той. Сега я пазеше като талисман, докато обмисляше какви стъпки да предприеме по-нататък.
Оставаха само дни, преди Звездите да попаднат в музея. Да ги измъкне от тези свещени зали щеше да отнеме месеци, ако не и години планиране. Той нямаше намерение да чака.
Може би се бе провалил, защото бе прекалено предпазлив, стоеше на разстояние от събитията. Може би боговете искаха по-личен риск. По-дълбоко обвързване.
Бе време, реши той, да излезе от сянката, да се срещне лице в лице с жените, които му пречеха да вземе онова, което му принадлежи. Отново се усмихна, развълнуван от тази мисъл, зарадван от тази възможност.
Когато на вратата се почука, той отговори весело и с добро настроение:
— Влез.
Икономът, в строг черен костюм, не се осмели да пристъпи по-далеч от прага.
— Моля за вашето извинение, посланик. Гостите ви пристигат.
— Много добре. — Той допи виното и остави празната кристална чаша на една маса. — Веднага слизам.
Когато вратата се затвори, се приближи до огледалото, провери безупречния смокинг, блестящите диамантени копчета на яката, тънкия златен часовник на китката си. После се вгледа в лицето си — гладките линии, добре поддържаната бледозлатиста кожа, аристократичния нос, твърдите, макар и малко тънки устни. Приглади с ръка идеално подстриганата си гъста черна коса, прошарена със сребърни нишки.
После бавно и усмихнато срещна очите си. Светли, почти прозрачни, те му се усмихнаха в отговор. Гостите му щяха да видят това, което виждаше той — един идеално поддържан петдесет и две годишен мъж, ерудиран и образован, любезен и с добри обноски. Те нямаше да знаят какви планове се крият в сърцето му. Нямаше да видят по ръцете му кръв, макар че само преди по-малко от двадесет и четири часа бе убил с тези ръце.
При спомена изпита единствено удоволствие, единствено наслада от мисълта, че скоро ще вечеря с елита, с влиятелните хора. И че можеше да убие всеки от тях с едно щракване на пръстите си и да остане напълно неприкосновен.
Засмя се — нисък, прелъстителен звук, с трептящи обертонове. Пъхна обицата обратно в джоба си и излезе от стаята.
Посланикът бе луд.
ПЕТА ГЛАВА
Първата мисъл на Сет, когато влезе в ритуалната зала, бе че това прилича повече на скучен прием, отколкото на панахида. Хората стояха и седяха на групички, много от тях ядяха сандвичи или пиеха вино. На фона на тих етюд от Шопен се чуваха гласове. От време на време избухваше смях.
Той не видя сълзи.
Светлините бяха почтително приглушени и се отразяваха в отблясъците на скъпоценни камъни и злато. Ароматът на цветята са смесваше с мъжки и женски парфюми. Сет видя лица, елегантна и отегчени.
Не видя скръб.
Ала видя Грейс. Тя стоеше и гледаше висок слаб мъж със златист тен, златиста коса и яркосини очи. Той я държеше за ръка, усмихваше се победоносно и й говореше бързо и настойчиво. Грейс поклати глава, опря ръка на гърдите му и после му позволи да я измъкне във вестибюла.
Устните на Сет машинално се изкривиха презрително. Една панахида бе най неподходящото място за флиртуване.
— Бюкенън. — Към него се приближи Джек Дакота. Той огледа залата и пъхна ръце в джобовете на костюма, който страстно му се искаше да си висеше в гардероба, вместо на гърба му. — Прилича ми на купон.
Сет гледаше как две жени се целуват.
— Така изглежда.
Не прилича на място, където един нормален човек би искал да попадне.
— Дошъл съм по работа — отсече Сет. Която би мотае да почака до сутринта, напомни са той. Би трябвало да я остави да почака. Ядосваше се, че си бе измислил тази работа като оправдание, че бе мислил за Грейс… Нещо повече, че не бе успял да я изхвърли от съзнанието си.
Извади от джоба си една полицейска снимка и я подаде на Джек.
— Познаваш ли го?
Джек замислено се вгледа. Зализано конте, помисли той. С леко европейски вид, с лъскава черна коса, тъмни очи и фини черти.
— Не. Прилича ми на реклама за някакъв изчанчен одеколон.
— Не си ли го срещал по време на вълнуващите си приключения през почивните дни?
Джек се вгледа по-внимателно и върна снимката.
— Не. Каква връзка има?
— Неговите отпечатъци са навсякъде из къщата в Потомак.
Интересът на Джек се събуди.
— Той ли е убил братовчедката?
Сет посрещна студено погледа му.
— Това още не е установено.
— Не ми се дръж като полицай, Бюкенън. Какво каза той? Че се е отбил да продава прахосмукачки?
— Нищо не каза. Беше много зает да плува по лице в реката.
Джек изруга и отново обходи с поглед залата. Малко се поуспокои, като видя, че Емджей говори с Кейд.
— Моргата трябва да се препълва. Имате ли име?
Сет понечи да не отговори. Не обичаше професионалистите, които вървяха на една крачка след полицията. Но не можеше да отрече, че ловецът на глави и частният детектив бяха обвързани със случая. И не можеше да избегне тази връзка.
— Карло Монтури.
— Името също нищо не ми говори.
