Сет и не очакваше да му говори, ала полицията на няколко континента познаваше това име.
— Не е по твоята част, Дакота. Такива като него си имат скъп адвокат и не използват местните гаранти, за да се измъкнат. — Докато говореше, Сет като типичен полицай обхождаше с поглед залата от ъгъл до ъгъл, отчиташе подробностите, езика на телата. — Преди да предприеме последното си плуване, е бил скъпоплатен наемен бияч. Работел е сам, защото не е искал да дели с никого удоволствието.
— Някакви връзки в областта?
— Работим върху това.
Сет видя как Грейс излезе от вестибюла. Мъжът, който бе с нея, бе обвил ръка около раменете й, привлече я в интимна прегръдка и я целуна. Сет кипна.
— Извини ме.
Грейс го видя в момента, в който тръгна към нея през залата. Тя каза нещо на мъжа до нея и го отпрати. После изправи рамене и нагласи на лицето си една непринудена усмивка.
— Лейтенант, не ви очаквахме.
— Извинявам се, че смущавам вашата… — Той хвърли един поглед към златното момче, което си вземаше чаша вино. — Скръб…
Сарказмът му й подейства като плесница, но Грейс не трепна.
— Предполагам, че си имате причини да дойдете.
— Бих искал да ми отделите няколко минути. Насаме.
— Разбира се. — Тя се обърна да го изведе навън и се озова лице в лице с леля си.
— Лельо Хелън…
— Ако можеш да се откъснеш за момент от ухажорите си — заяви студено Хелън, — бих искала да говоря с теб.
— Извинявай — обърна се Грейс към Сет и отново излезе във вестибюла.
Сет се замисли дали да не се отдалечи и да ги остави насаме. Ала остана където беше, на две крачки от вратата. Каза си, че едно разследване на убийство не оставя място за сантименталности. Макар двете жени да говореха тихо, той ясно чуваше гласовете им.
— Доколкото разбирам, в дома ти има вещи на Мелиса — поде Хелън.
— Не знам. Още не съм имала възможност да проверя основно къщата.
Хелън за момент не каза нищо, просто изучаваше със студените си сини очи племенницата си. Лицето й бе гладко и под старателно поставения грим не личаха никакви следи от скръб. Косата й бе лъскава, изрусена до стилно пепеляво. Ръцете й бяха с прясно направен маникюр и върху тях проблясваше диамантена венчална халка, макар че от повече от десет години със съпруга й я свързваше единствено фамилното име, и пръстен с квадратен сапфир, подарък от последния й любовник.
— Искрено се съмнявам, че Мелиса би дошла в твоя дом без чанта. Искам вещите й, Грейс. Всичките й вещи. Ти няма да вземеш нищо нейно.
— Никога не съм искала нищо нейно, лельо Хелън.
— Не си ли? — Гласът й прозвуча като удар на камшик. — Мислиш ли, че не ми е казвала за връзката ти с нейния съпруг?
Грейс само въздъхна. Това бе нещо ново, но толкова познато, че й се гадеше.
— Не съм имала връзка с Боби нито преди да се оженят, нито докато бяха женени, нито след това.
— И на кого мислиш, че ще повярвам? На теб или на собствената си дъщеря?
Грейс наклони глава и се усмихна накриво:
— Ами на собствената си дъщеря, разбира се. Както винаги.
— Винаги си била подла лъжкиня. Винаги си била неблагодарна, бреме, което поех само заради семейния дълг, и ти никога не си ми дала нищо в отплата. Когато отворих вратата си пред теб, ти беше разглезена и своенравна, и така и не се промени.
На Грейс започна да й се повдига. В самоотбрана тя се усмихна и сви рамене. Демонстративно небрежно приглади с ръка косата си, прибрана в стегнат кок на врата.
— Да, предполагам, че не съм се променила. Просто ще трябва да остана едно разочарование за теб, лельо Хелън.
— Ако не беше ти, дъщеря ми щеше да е жива.
Грейс заповяда на сърцето си да се вцепени. Ала то я болеше и изгаряше.
— Да, права си.
— Предупреждавах я, колко пъти й казвах каква си. Но ти непрекъснато я подмамваше и злоупотребяваше с любовта й към теб.
— Любов ли, лельо Хелън? — позасмя се Грейс и притисна ръце към болезнените си слепоочия. — Със сигурност дори и ти не вярваш, че тя някога е изпитвала и капка любов към мен. Наследила е отношението си от теб и го е наследила добре.
— Как смееш да говориш за нея с този тон, след като я уби! — Очите върху добре поддържаното лице пламнаха от омраза. — Цял живот си й завиждала, използвала си всякакви хитрини, за да й влияеш. А сега твоят неразумен начин на живот я уби. Ти отново предизвика скандал и лепна петно върху името на семейството.
Грейс замръзна. Това не бе скръб, помисли си. Може и да имаше скръб, заровена дълбоко, ала това на повърхността бе жлъч. И тя се страхуваше да не бъде поразена от нея.
— Това е в основата на всичко, нали, лельо Хелън? Името на Фонтейн, репутацията на Фонтейн, Е, разбира се, парите на Фонтейн. Детето ти е умряло, но това, което те вбесява, е скандалът. — Посрещна плесницата, без да трепне, макар че ударът се отпечата върху бузата й. Пое дълбоко въздух. — Това би трябвало подобаващо да приключи отношенията между нас — каза спокойно. — Ще ти изпратя вещите на Мелиса колкото е възможно по-скоро.
— Махай се оттук. — Гласът на Хелън за пръв път потрепери, от гняв или от скръб, Грейс не можеше да каже. — Ти нямаш място тук.
— Отново си права. Никога не съм имала.
Грейс излезе от нишата. Цветът, който се бе оттекъл от лицето й, донякъде се възвърна, когато срещна очите на Сет. Не можеше да ги разчете от краткия му поглед, а и нямаше желание. Без да забавя крачка, мина покрай него и продължи да върви.
Ръмящият дъжд бе истинско облекчение. Тя изпита удоволствие и от жегата след преохладения изкуствен въздух вътре и тежкия засушлив дъх на погребални цветя. Токчетата й отекнаха върху мокрите плочки, докато се приближаваше към колата си на паркинга. Мъчеше се да намери ключовете в чантата си, когато Сет сложи ръка на рамото й.
Отначало той не каза нищо, просто я обърна към себе си и се вгледа в лицето й. То отново бе пребледняло, освен червения пламтящ белег от плесницата, и очите й, преливащи от чувства, тъмнееха на неговия фон.
— Тя не беше права.
Унижението бе поредният удар върху вече разклатеното й самообладание. Грейс разтръска рамене, ала ръката му си остана на място.
— Това част от вашите следствени методи ли е, лейтенант? Да подслушвате чужди разговори?
Осъзнаваше ли тя, помисли си Сет, че гласът й прекъсваше, че погледът й бе опустошен? Толкова му се искаше да вдигне ръка към белега върху лицето й, да го разхлади, да го изтрие.
— Не беше права — повтори той. — И беше жестока. Ти не си виновна.
— Разбира се, че съм виновна. — Грейс се извъртя и с треперещи пръсти се опита да вкара ключа в ключалката. След три несполучливи опита се отказа, ключовете със звън паднаха върху мокрия паваж, а тя се обърна в ръцете му. — О, Боже… — Потръпна и притисна лице в гърдите му. — О, Боже.
Сет не искаше да я прегърне, отказваше да приеме ролята на утешител. Но ръцете му се обвиха около нея, преди да бе успял да се спре, и едната я погали по косите.
— Ти не си заслужила това, Грейс. С нищо не си го заслужила.
— Това няма значение.
— Има значение. — Сет се усети, че се размеква, че я привлича по-близо и се мъчи да успокои треперенето й. — Винаги има значение.
— Просто съм уморена. — Грейс се сгуши в него, докато дъждът посипваше с роса косите й. Тук имаше
