— Имам нужда от вашия телефон,
— Има един в кухнята. Искаш ли бира, Джек?
Третият мъж се засмя:
— Четеш ми мислите.
— Амнезия — промълви Грейс малко по-късно. Двете с Бейли се бяха сгушили на дивана, а Емджей седеше на пода в краката им. — Всичко просто ти изчезна от съзнанието?
— Всичко. — Бейли стискаше здраво ръката на Грейс, страхувайки се да прекъсне връзката. — Събудих се в ужасната хотелска стаичка без никакви спомени, с над милион в налични и с един диамант. Избрах името на Кейд от телефонния указател. Парис — поусмихна се тя. — Смешно, нали?
— Ще те заведа във Франция — обеща Грейс.
— Той ми помогна за всичко. — Топлотата в гласа й накара Грейс да размени поглед с Емджей. Това щяха да го обсъдят по-късно. — Започнах да си припомням, парче по парче. Ти и Емджей, просто проблясъци. Виждах лицата ви, чувах гласовете ви, ала нищо не се връзваше. Именно той стесни разследването до „Салвини“ и когато ме заведе там… Успяхме да влезем.
— Малко преди нас — добави Емджей. — Според Джек ключалките на задните врати са били разбити.
— Влязохме вътре — продължи Бейли и зачервените й от сълзите очи станаха безжизнени. — И тогава си спомних, спомних си всичко, как Томас и Тимъти планираха да откраднат диамантите, да им направят копия. Как аз изпратих по един диамант на всяка от вас, за да не позволя това да се случи. Глупаво, толкова глупаво.
— Не, не е било глупаво. — Грейс я прегърна през раменете. — За мен е съвсем логично. Ти не си имала време за нищо друго.
— Трябваше да се обадя в полицията, обаче бях толкова сигурна, че мога да се справя. Отидох в офиса на Томас да сваля картите на масата, да им кажа, че всичко е свършило. И видях… — Тя отново потрепери. — Видях боя. Беше ужасно. Светкавиците, проблясващи през прозореца, лицата им. После Тимъти грабна ножа за отваряне на писма. Токът спря, но светкавиците продължаваха и аз видях какво направи той с Томас… Всичката тази кръв.
— Недей — прошепна Емджей и сложи ръка на рамото й. — Не се връщай към това.
— Не — поклати глава Бейли. — Трябва да се върна. Той ме видя, Грейс. Щеше да ме убие. Тръгна след мен. Аз бях грабнала чантата с техните пари и избягах в тъмното. Скрих се под стълбите, в една малка дупка под стълбите. Обаче го виждах как ме търси. Ръцете му бяха целите в кръв. Още не мога да си спомня как излязох, как отидох в онази стая.
Грейс не искаше да си представя как нейната спокойна, сериозна приятелка е бягала, преследвана от убиец.
— Важното е, че си успяла да излезеш, че си жива и здрава. — Погледна към Емджей. — Всички сме живи и здрави. — Опита да се усмихне окуражително. — А ти как прекара почивните дни?
— Бягах с един ловец на глави, бях прикована с белезници към леглото в един евтин хотел, двама мухльовци стреляха по мен, за малко се отбихме в твоята къща в планината.
Ловец на глави, помисли Грейс, като се опита да не изпусне връзката. Мъжът на име Джек, помисли тя, с изсветлялата от слънцето коса, вързана на опашка, и с мрачните сиви очи. И с усмивка на убиец. Белезници, евтини хотели, стрелба. Грейс притисна пръсти към очите си и се насочи към най-малко смущаващите подробности:
— Била си в моята къща? Кога?
— Дълга история. — Емджей разказа накратко за няколкото дни от първата й среща с Джек, когато той се бе опитал да я хване, убеден, че тя е взела заем, който не е върнала, докато двамата се бяха измъкнали от този капан и се бяха помъчили да стигнат до основата на загадката.
— Знаем, че някой дърпа конците — заключи Емджей. — Обаче засега не сме разбрали кой. Поръчителят-изнудвач, който е дал на Джек фалшифицираните документи за мен, е мъртъв, двамата, която ни преследваха, са мъртви, братята Салвини са мъртви.
— И Мелиса — промълви Грейс.
— Мелиса ли е била? — попита Бейли. — В твоята къща?
— Тя трябва да е била. Когато се прибрах вкъщи, там беше полицаят. Всичко беше изпотрошено и те бяха приели, че жертвата съм аз. — Трябваше да спре за момент, внимателно да поеме въздух и бавно да издиша, преди да може да довърши. — Паднала е от балкона или е била блъсната оттам. Аз съм била на километри, когато се е случило.
— Къде беше? — попита Емджей. — Когато двамата с Джек отидохме в къщата ти в планината, беше здраво заключено. Помислих… Сигурна бях, че току-що си била там. Просто подушвах.
— Тръгнах вчера преди обед. Искаше ми се да съм близо до вода, така че отидох на Източното крайбрежие и си наех малка квартира. Обикалях из антикварните магазини, смесих се с туристите, гледах фойерверките. Тръгнах тази вечер. Едва не останах още една нощ, ала се обадих в апартаментите ви и ми отговориха телефонните ви секретари. Започнах да се притеснявам, че нямам връзка с вас, затова се прибрах. — Затвори за момент очи. — Бейли, всъщност не мислех. Точно преди да тръгна, изгубихме едно от децата.
— О, Грейс, много съжалявам.
— Непрекъснато се случва. Те се раждат с вируса на СПИН или с вроден порок на сърцето. Някои от тях умират. Но аз не мога да свикна и само това ми беше в ума. Така че всъщност не мислех. Когато тръгнах обратно, започнах да мисля. После сварих полицая в къщата ми. Той ме попита за диаманта. Не знаех какво искате да му кажа.
— Вече сме казали всичко на полицията — въздъхна Бейли. — Струва ми се, че нито Кейд, нито Джек харесват особено този Бюкенън, ала уважават способностите му. Сега двата диаманта са в безопасност, ние също.
— Съжалявам, че сте минали през всичко това, и двете. Съжалявам, че не съм била тук.
— Нямаше да има разлика — успокои я Емджей. — Ние бяхме разпилени на различни страни, всяка с по един диамант. Може би така е трябвало.
— Сега сме заедно. — Грейс ги хвана за ръцете. — Какво следва?
— Дами… — Сет влезе в стаята, огледа ги със студените си очи и насочи погледа си към Грейс. — Госпожице Фонтейн, диамантът.
Тя стана и взе чантичката си, която бе хвърлила небрежно на дивана. Отвори я, извади кадифената торбичка и изсипа диаманта върху дланта си.
— Прекрасен е, нали? — промълви тихо, загледана в яркосинята светлина. — Диамантите трябва да са студени на пипане, нали, Бейли? А този топли… — Вдигна поглед към Сет и се приближи към него. — И въпреки това, колко живота струва?
Отвори ръката си. Когато пръстите му се затвориха върху диаманта, усети разтърсване — пръстите му върху кожата й, проблясващият син диамант между дланите им.
Нещо прещрака, почти осезателно.
Чудеше се дали и той го бе чул, дали го бе почувствал. Защо иначе загадъчните му очи се присвиха, защо се задържа ръката му? Дъхът заседна в гърлото й.
— Страхотен е, нали? — успя да произнесе Грейс и остави странната вълна от чувства да затихне, когато Сет взе диаманта от дланта й.
На Сет не му хареса шока, който разтърси ръката му, затова заговори язвително:
— Предполагам, че този излиза дори извън вашата ценова категория, госпожице Фонтейн.
Грейс само се усмихна. Не, каза си, не може да е почувствал нищо. Тя също. Просто въображение и стрес.
— Предпочитам да украсявам тялото си с нещо по-малко впечатляващо…
Бейли се изправи.
— Аз отговарям за диамантите, освен ако и докато Смитсъновият музей не реши нещо друго. — Погледна към Кейд, който стоеше на прага. — Ще ги сложим в сейф. Всичките. А сутринта ще говоря с доктор Линструм.
