Сет завъртя диаманта в ръката си. Мислеше, че може да го конфискува, заедно с останалите. Те, в края на краищата, бяха веществени доказателства за няколко убийства. Но не му се искаше да пътува до участъка с това огромно богатство в колата си.
Парис бе досадник, спомни си той, ала бе честен. И, официално погледнато, диамантите бяха в ръцете на Бейли Джеймс, докато Смитсъновият музей не ги получеше от нея. Чудеше се какво ли би казало ръководството на музея за последните пътешествия на Трите Звезди.
Но това не бе негов проблем.
— Заключете ги — каза той и подаде диаманта на Кейд. — А сутринта аз също ще говоря с доктор Линструм.
Кейд направи една заплашителна крачка напред.
— Виж какво, Бюкенън…
— Не. — Бейли застана между тях, като студен вятър между две надигащи се бури. — Лейтенант Бюкенън е прав, Кейд. Сега това е негова работа.
— Това не значи, че престава да бъде моя. — Кейд хвърли на Сет един последен предупредителен поглед. — Внимавай — закани се той и излезе с диаманта.
— Благодаря, че доведохте Грейс толкова бързо, лейтенант.
Сет погледна към протегнатата и очевидно гонеща го ръка на Бейли. Ето ти шапката, помисли той, защо бързаш да си ходиш?
— Извинете, че ви обезпокоих, госпожице Джеймс. — Погледът му се премести към Емджей. — Госпожице О’Лиъри, бъдете на разположение.
— Никъде няма да ходим. — Емджей самоуверено вирна брадичка, когато към нея се приближи Джек. — Карайте внимателно, лейтенант.
Сет прие втората покана да си ходи с леко кимване.
— Госпожице Фонтейн? Ще ви откарам.
— Тя няма да си тръгва. — Емджей скочи пред Грейс като тигрица, защитаваща рожбата си. — Няма да се върне в онази къща. Ще остане тук, с нас.
— Може и да не искате да се върнете у дома си, госпожице Фонтейн — продължи Сет студено. — Може да решите, че ще ви е по-удобно да отговаряте на въпросите ми в моя кабинет.
— Не може да сте сериозен…
Той пресече възражението на Бейли със студен поглед.
— Имам един труп в моргата. Приемам го много сериозно.
— Ти си педант от класа, Бюкенън — обади се провлечено Джек, ала гласът му бе нисък и заплашителен. — Защо да не отидем в другата стая и… Да си поговорим?
— Няма нищо. — Грейс пристъпи напред и се опита да се усмихне. — Ти си Джек, нали?
— Точно така. — Той отклони за момент вниманието си от Бюкенън, колкото да й се усмихне. — Приятно ми е да се запознаем… Мис Април.
— О, пропиляната ми младост не е умряла — засмя се тя и го целуна по ожулената буза. — Благодаря за предложението да набиеш лейтенанта заради мен, Джек, но ми се струва, че вече си изкарал няколко рунда.
Той се усмихна и прокара пръст по натъртената си брадичка.
— Имам сили за още няколко.
— Не се и съмнявам. Ала, колкото и да ми е неприятно, полицаят е прав. — Отметна косите си на гърба и насочи усмивката си, сега няколко степени по-студена, към Сет. — Нетактичен, но прав. Той трябва да получи някои отговори. Трябва да се върна.
— Няма да ходиш сама в къщата си — настоя Бейли. — Не тази вечер, Грейс.
— Ще се оправя. Ала ако Кейд няма нищо против, ще свърша с това, ще си взема някои неща и ще се върна. — Погледна към Кейд, който се връщаше в стаята. — Имаш ли едно свободно легло, скъпи?
— Разбира се. Защо да не дойда с теб, да ти помогна да си събереш нещата и да те докарам обратно?
— Ти остани тук с Бейли. — Тя целуна и него, непринудено и вече със симпатия. — Сигурна съм, че ние с лейтенант Бюкенън ще се справим. — Взе си чантата, обърна се и отново прегърна Емджей и Бейли. — Не се безпокойте. В края на краищата, аз съм в ръцете на закона. — Отдръпна се и възнагради Сет с една от своите ослепителни усмивки. — Не съм ли права, лейтенант?
— Може и така да се каже. — Той отстъпи и я пусна да мине пред него през вратата.
Грейс изчака, докато се качиха в колата и потеглиха.
— Трябва да видя трупа. — Без да го поглежда, вдигна ръка към четиримата, струпани пред входната врата. — Вие трябва да… Тя трябва да бъде идентифицирана, нали?
Изненада го, че поема това задължение.
— Да.
— Тогава да свършим с това. След… След това ще отговоря на вашите въпроси. Предпочитам в кабинета ви. — Отново същата усмивка. — Моята къща не е за гости.
— Добре.
Бе предполагала, че ще бъде тежко. Бе предполагала, че ще бъде ужасно. Бе се подготвила или поне така мислеше. Нищо, осъзна Грейс, докато гледаше онова, което бе останало от жената в моргата, нищо не би могло да я подготви.
Не бе изненадващо, че бяха сбъркали Мелиса с нея. Лицето, с което Мелиса толкова се бе гордяла, бе напълно обезобразено. Смъртта тук бе жестока и от опита си в болницата Грейс знаеше, че смъртта често е жестока.
— Това е Мелиса. — Гласът й отекна безизразно в студената бяла стая. — Моята братовчедка, Мелиса Фонтейн.
— Сигурна ли сте?
— Да. Ние ходехме в един и същ спортен клуб, освен другите неща. Познавам тялото й така, както познавам моето. Има сърповиден белег на кръста, малко вляво от средата. А на петата на левия си крак има малък кръстовиден белег. Беше стъпила върху една счупена раковина в Хемптънс, когато бяхме дванадесетгодишни.
Сет се приближи, откри белега и кимна на асистента.
— Съжалявам за вашата загуба.
— Да, сигурна съм, че съжалявате. — Сковано се обърна и замъгленият й поглед мина през него. — Извинете ме.
Стигна почти до вратата, преди да се олюлее. Сет изруга под носа си, хвана я, измъкна я в коридора и я сложи да седне на един стол. С една ръка натисна главата й между коленете.
— Няма да припадна. — Тя стисна силно очи, като се бореше отчаяно със замаяността и гаденето.
— Едва не ви повярвах.
— Прекалено съм изискана за нещо толкова сантиментално като припадък. — Но гласът й секна, раменете й се отпуснаха и за момент Грейс задържа главата си наведена. — О, Господи, тя е мъртва. И всичко защото ме мразеше.
— Какво?
— Няма значение. Мелиса е мъртва. — Грейс се овладя, надигна се и опря глава на студената бяла стена. Бузите й бяха също толкова безцветни. — Трябва да се обадя на леля си. Нейната майка. Трябва да й кажа какво се е случило.
Той се вгледа в жената, в лицето, което бе не по-малко зашеметяващо красиво от това, че беше бяло като тебешир.
— Дайте ми името й. Аз ще имам грижата.
— Хелън Уилсън Фонтейн. Аз ще го сторя.
Преди ръката й да се размърда, не бе осъзнал, че бе сложил своята върху нея. Отдръпна се и се изправи.
— Не успях да се свържа нито с Хелън Фонтейн, нито със съпруга й. Тя е в Европа.
— Знам къде е. — Грейс отметна назад косите си, ала не се опита да стане. Не още. — Мога да я намеря. — От мисълта, че трябва да се обади, да каже каквото трябва да се каже, гърлото й се сви. —
