Зоуи хвана ръката на Саймън и го поведе по площадката към двойната входна врата, която се отвори още преди да почукат и ма прага застана Роуина.
Буйните и огненочервени коси се спускаха над ръкавите на дълга рокля в тъмнозеления цвят на горите наоколо. Между гърдите й висеше сребърен медальон с прозрачен камък, който блестеше на ярката светлина от преддверието.
Както винаги, красотата й бе поразителна.
Подаде ръка на Зоуи, но очите й, по-яркозелени от роклята, приковаха поглед в Саймън.
— Добре дошли. — Гласът й звучеше като ехо от далечните земи, които Зоуи някога бе мечтала да посети. — Радвам се да те видя отново. За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с теб, Саймън.
— Саймън, това е госпожица Роуина.
— Просто Роуина, ако обичаш, защото се надявам да станем приятели. Заповядайте.
Задържа ръката на Зоуи в своята, а с другата докосна рамото на Саймън.
— Дано не сме закъснели.
— Не, не сте. — Роуина ги поведе по коридора с разноцветни мозайки на пода. — Повечето от другите вече са тук, но Малъри и Флин все още не са пристигнали. В приемната сме. Кажи ми, Саймън, обичаш ли телешки дроб и брюкселско зеле?
Момчето издаде звуци на неодобрение, преди да си спомни предупреждението на майка си, и въпреки че бързо замълча, Зоуи се изчерви от срам. Роуина избухна в смях.
— Аз също ги ненавиждам, затова не са включени в менюто тази вечер. Предпоследните гости — заяви тя, когато влязоха в приемната. — Пит, ела да се запознаеш с младия господин Маккорт.
Саймън погледна към майка си и я смушка с лакът.
— „Господин Маккорт“ — самодоволно прошепна той, едва раздвижвайки устни.
Любимият на Роуина бе красив колкото нея. Мускулестото му тяло бе скрито под елегантен тъмен костюм, а черните дълги коси биха пригладени назад над скулестото му лице. Искрящосините му очи се вгледаха в Саймън под повдигнати вежди, когато подаде ръка на момчето.
— Добър вечер, господин Маккорт. Какво да ви предложа за пиене?
— Може ли кока-кола?
— Разбира се.
— Чувствайте се като у дома си — покани ги Роуина.
Дейна вече бе станала и вървеше към тях.
— Здрасти, Саймън. Как е?
— Добре. Въпреки че току-що загубих един долар на бас, защото този господин и Брад са с костюми.
— Лош късмет.
— Нали мога да си поговоря с Брад, мамо?
— Добре, но… — Зоуи въздъхна, когато синът й се затича. — Не докосвай нищо — промърмори тя под носа си.
— Всичко е наред. А ти как си?
— Не зная. — Погледна приятелката си, на която вече имаше пълно доверие. Долови в тъмнокафявите й очи разбиране, каквото би могла да срещне само у още един човек. — Малко съм нервна. Нека все още не мислим за това. Изглеждаш чудесно.
Последното бе самата истина. Гъстите кестеняви коси на Дейна бяха подвити на съвършена лъскава камбанка под волевата й брадичка. Самата Зоуи бе избрала тази прическа за нея и за пореден път се убеждаваше колко й отива.
Доволна бе, че Дейна е предпочела керемиденочервеното си сако пред по-официалното черно.
— Още повече се радвам, че изглеждаш щастлива — добави тя и повдигна лявата й ръка, за да разгледа още веднъж изящния рубин на пръстена й. — Джордън има страхотен вкус за бижута, както и за жени.
— Не мога да отрека. — Дейна хвърли поглед назад към дивана, където Джордън разговаряше с Пит. Приличаха на двамата воини, които стояха от двете страни на портала. — Имам до себе си красив и силен мъжага.
„Чудесна двойка са“, помисли си Зоуи.
Дейна имаше атлетична фигура на амазонка, която подхождаше на мъжественото тяло на Джордън. Каквото и да станеше по-нататък, Зоуи се радваше, че бяха преоткрили любовта си.
— Предполагам, че би пийнала чаша шампанско.
Роуина се приближи и й подаде висока кристална чаша с пенлива течност.
— Благодаря.
— Синът ти е голям симпатяга.
Гордостта й надделя над безпокойството.
— Да, такъв е. Най-хубавото нещо в живота ми.
— Той е богатство за теб. — Роуина докосна ръката й и се усмихна. — Двамата с Брадли вече са станали добри приятели.
— Веднага си допаднаха — потвърди Зоуи.
Не знаеше какво да мисли, струваше й се толкова странно. Седяха един до друг в далечния край на стаята и разпалено разговаряха за нещо. Мъжът бе с елегантен тъмносив костюм, а момчето с кафяв, който вече му омаляваше.
Струваше й се необяснимо как Саймън може да общува непринудено с човек, от когото тя ужасно се смущава. Обикновено със сина й бяха тандем.
Брад хвърли поглед към нея и очите му, които имаха почти същия цвят като костюма му, срещнаха нейните.
О, да, той бе единственият от познатите им, който само с поглед можеше да я накара да затрепери.
Бе твърде красив, твърде богат, твърде… всичко. Не бе в категорията й. Не биваше да се подлъгва втори път.
Пред Брадли Чарлз Вейн Джеймс Маршъл би изглеждал като недодялан селянин. Богатството на Вейн, натрупано от търговия с дървен материал, бе вложено във веригата магазини за обзавеждане и строителни материали „Хоуммейкърс“, която процъфтяваше, и той бе влиятелен мъж с привилегии.
Тъмнозлатистите му коси, оловносивите очи и чаровната усмивка според нея го правеха опасен. Имаше силно, атлетично тяло, върху което марковите костюми стояха съвършено. Струваше й се, че дългите му крака могат да изминат разстоянието до вратата само с няколко крачки.
Освен това бе непредсказуем. Понякога се държеше арогантно и хладно, друг път властно, а бе способен и на изненадваща галантност.
Тя не можеше да има доверие на един непредсказуем мъж.
Но спокойно оставяше Саймън в неговата компания, което бе още една загадка. Никога не би сторил нищо лошо на детето й. Дълбоко в себе си бе сигурна в това. Не можеше да отрече, че се държи изключително мило с него.
Но когато Брад се изправи и тръгна към нея, всички мускули в тялото й се стегнаха.
— Как се чувстваш?
— Добре.
— Значи си казала на Саймън какво става.
— Има право да знае! Трябваше…
— Ако се каниш да се нахвърлиш върху мен, успокой се, защото съм съгласен с теб. Има не само право, а и достатъчно пъргав и буден ум, за да го разбере.
— О… — Зоуи сведе поглед към чашата си. — Извинявай. Малко съм напрегната.
— Ще се успокоиш ли поне малко, ако ти напомня, че не си сама?
Докато изричаше тези думи, в коридора настана суматоха. След миг в стаята нахълта Мо, огромното черно куче на Флин. Нададе весел лай и се втурна към сандвичите, подредени върху поднос на ниската масичка.
Флин и Малъри хукнаха да го удържат, а след тях и Роуина, която се заливаше от смях. Последваха викове, още лай и оглушителен трясък.
