Преглеждаше за последен път записките си за включването, докато екипът разполагаше оборудването. По нейна преценка всичко щеше да трае четиридесет и пет секунди. Зад нея се издигаха кулите на абатството на фона на навъсеното небе. Лондон бе мрачен под надвисналите облаци, които заплашваха да завали всеки миг. В момента Лив не обръщаше никакво внимание на града край себе си, а бе изцяло съсредоточена върху четиридесет и пет минутния запис, който предстоеше.
— Започваш с мен — инструктира тя оператора. — След уводните думи ще се обърна встрани и ще посоча назад към абатството. Искам бавен общ план, после на финала отново се връщаш на мен.
— Ясно. — Боб изчака, докато осветителят му прибере рулетката си. — О кей?
Лив пое микрофона и кимна. Неудовлетворена го повтори още веднъж. Лекият ветрец рошеше косите й, докато говореше за предстоящата церемония. Без да бърза, сякаш времето й не бе изчислено до секунда, каза няколко думи за историята на абатството. Когато камерата отново се върна на нея, тя се взря в обектива със сериозен поглед.
— Това беше Оливия Кармайкъл с репортаж от Уестминстърското абатство, Лондон.
— Е? — премести тежестта на тялото си Боб.
— Става. — После погледна часовника си. — Добре. Отиваме на Даунинг Стрийт. Остават два часа до началото на официалната част. Трябва да имаме достатъчно време да направим един бърз запис и малко снимки с хората по улиците. Ще поискаме още един брифинг с Торп, преди да подадем това, с което разполагаме към студиото.
Торп имаше време за три чаши кафе, докато изчакваше президента. Кратката му среща с Доналдсън разкри само, че президентът е прекарал спокойна нощ и е станал рано. Но Торп не се чувстваше удовлетворен.
Отвън чакаше лимузината, а хората от секретните служби оглеждаха дискретно наоколо. Дръпна от цигарата, застанал без палто, нехаещ за ледената пролетна утрин. Операторът му си подсвиркваше фалшиво, а останалите от екипа разговаряха приглушено. Но Торп не им обръщаше внимание. Наблюдаваше агентите. Съвсем ясно бе, че са нащрек.
В мига, в който президентът излезе, нещата се задвижиха. Торп чу бръмченето на включената камера. Микрофонът беше в ръката му. Почти без да се замисля, той отбеляза с какво е облечена първата дама. Имаше хора, които щяха да поискат точна информация.
— Господин президент!
Президентът спря пред вратата на лимузината и се извърна към Тори. Леко кимване задържа охраната на близко разстояние.
— Т. С. — важно проговори той. — Тъжен ден за Англия и за света.
— Да, господин президент. Смятате ли, че смъртта на министър-председателя Съмърфилд ще има отражение върху външната ви политика?
— Смъртта на Ерик Съмърфилд ще бъде почувствана болезнено от всички привърженици на мира.
Заобиколен начин да не кажеш нищо, помисли си без злоба Торп. Такава беше играта. Той също познаваше протокола. Не бяха позволени остри въпроси сутринта преди погребението.
— Господин президент — повтори отново, променяйки тактиката, — имате ли някакви лични спомени от министър-председателя?
Дори и да беше изненадан от смяната на тона, президентът запази спокойствие.
— Можеше да върви в продължение на километри — усмихна се той. — Разбрах го в Кемп Дейвид. Ерик Съмърфилд обичаше да мисли на крак.
След тези думи президентът се пъхна в колата до жена си. Все така изпълнен с неясно неудовлетворение, Торп изчака служебната си кола.
Коментарът му, както и записът на траурната процесия, щяха да се предават чрез сателит. Торп се установи на по-малко от пресечка от Уестминстърското абатство, където щеше да се състои службата. Предаването му обещаваше да се превърне в дълъг монолог върху дошлите да засвидетелстват последна почит знаменитости и реда, в който ще пристигат.
Торп оповести появата на лимузината с кралското семейство, после и на други важни особи, като ги редуваше с подробности от политическата кариера и личния живот на Съмърфилд. Улиците бяха задръстени от хора, но шумът около него бе почти недоловим. Зрителите разговаряха помежду си с приглушени гласове, сякаш се намираха вътре в самото абатство.
Веднъж мярна Лив, но нямаше време за лична среща. Докато говореше в микрофона си, тя бе някъде в крайчеца на полезрението му, в крайчеца на съзнанието му. Тялото му се напрегна за части от секундата, преди да се случи.
Една кола се вряза през полицейските заграждения и се насочи с висока скорост към центъра на траурната процесия. Проехтяха внезапни, изненадващи изстрели. Хората, застанали от двете страни на улицата, се разпръснаха хаотично от страх и объркване. Операторите хукнаха, за да намерят по-добър изглед към сцената на действие. С микрофон в ръка, Лив притича напред, говорейки в движение. Торп беше там някъде пред нея.
Процесията спря на място. Куршуми разкъсаха гумите на летящата кола и тя подскочи и се изкриви на една страна. Предното стъкло се напука като паяжина, докато колата се завъртя, изправи се и после отново се завъртя. Качи се върху бордюра и рязко спря.
Отвътре изскочиха четирима мъже с автомати. Куршумите се разхвърчаха безразборно. Последваха писъци и нова паническа блъсканица. Имаше хора, съборени по земята, докато други бягаха да се спасят.
Лив си пробиваше път напред, като притичваше след оператора си. Налагаше се да се блъска и промушва през тълпата, която тичаше презглава в обратна посока. Изстрелите отекваха над виковете на страх и ужас. Усети силен удар в рамото, докато някой яростно си пробиваше път покрай нея. Без да трепне, тя продължи напред, все така говорейки в микрофона.
Торп я улови за китката в мига, в който мина край него. Издърпа я назад и се изправи в цял ръст плътно пред нея. Беше видял как един куршум се разбива в паважа на не повече от метър от мястото, където стоеше.
— Не ставай глупачка — изсъска, преди отново да вдигне микрофона към устата си. — Четирима мъже — продължи, без да откъсва очи от сцената, — маскирани и въоръжени с мощни автомати…
Лив издърпа ръката си от захвата му. Тъй като пътят й се оказа преграден, беше принудена да предава от мястото, където се намираше. Над рамото на Торп успя да види смачканата кола и стрелците. Не беше необходимо да дава специални инструкции на Боб. Той вече бе приклекнал на едно коляно пред тълпата и снимаше стрелбата със същото спокойствие, с което би снимал някое градинско парти. Представителите на световната преса вършеха работата си. Думата „нападение“ излиташе в ефира на пъстра смесица от езици.
Изригна експлозия от автоматична стрелба. После се възцари внезапна и злокобна тишина.
Торп продължи коментара си, след като четиримата мъже се проснаха повалени на улицата. Гласът му звучеше спокойно, макар и забързано. Трябваше да представи фактите така, както ги вижда. Точно заради това беше избрал телевизионните новини. Непосредствеността. Това винаги ще бъде най-голямото предизвикателство за журналиста — да отразява обективно онова, което се случва в момента на самото действие, без сценарий, без подготовка. Адреналинът му се беше повишил. Интуицията му се оказа напълно оправдана.
Продължи да говори без прекъсване през следващите петнадесет минути, докато хората се поуспокоиха и процесията продължи пътя си към абатството. По програма следваше службата. Вътре щафетата щеше да поеме лондонският кореспондент на Си Ен Си. Това щеше да осигури на Торп време да потърси информация за нападението. Каза заключителните думи и даде знак на оператора.
— Нямаше право — незабавно започна Лив.
— Млъкни, Оливия! — До този момент не си беше давал сметка колко е ядосан. Докато връщаше микрофона на озвучителя, ръката му леко потрепери. Можеха да я убият, помисли си мрачно. Можеха да я убият, както си стоеше точно до него.
Разярена, тя се издърпа и стана.
— Кой си въобразяваш, че си… — Гневният въпрос остана недовършен, защото той я сграбчи за
