да останат на приятелска основа… — продължи тя.
— Какво се разбира под понятието приятелска? — поинтересува се той.
— Торп, невъзможен си!
— Просто се опитвам да разбера, Лив. Ако не разполагам с точните факти, как бих могъл да взема правилно решение? Значи, както го виждам аз… — хвана ръката й — склонна си да признаеш, че можеш да търпиш компанията ми. Така ли е?
Лив издърпа ръката си от неговата.
— Дотук — отвърна предпазливо.
— И си готова да направиш втората крачка и да бъдем приятели.
— Обикновени приятели. — Макар да разбираше, че я подвежда, все още не можеше да схване уловката.
— Обикновени приятели — съгласи се той и вдигна бирата си за тост. — За третата стъпка.
— Каква трета стъпка? — попита Лив, но той само й се усмихна над ръба на чашата. — Торп…
— Вечерята ти изстива — предупреди я той и погледна с интерес свинската пържола. — Ще я ядеш ли?
Лив отклони вниманието си от онова, което се канеше да каже, и сведе поглед към чинията си.
— Защо?
— Пропуснах обеда.
Тя се разсмя и си отряза ново парче.
— Аз също. — После я изяде до последната хапка.
Когато отново излязоха навън, валеше слаб дъжд. Лив вдигна лице към небето. Приятно й беше, че Торп я срещна — приятно й беше, че вечеряха заедно. И да не е разумно, няма никакво значение! И да не е безопасно, хич не я е грижа! Имаше нужда да прекара вечерта с някой, който може да я накара да се смее, да я накара да мисли. Да я накара да чувства! Ако това е Торп, тази вечер няма да си задава въпроси.
Няколко откраднати часа са всичко, което иска. Няколко часа да забрави всички обещания, които някога си беше давала. Тази нощ няма нужда от обещания. Тази нощ е освободена от миналото, освободена от бъдещето.
— За какво мислиш? — Торп я завъртя в ръцете си, когато тя се засмя.
— Че ми е приятно да вали. — Все още смеейки се, тя отметна косата си назад. После устните му се озоваха върху нейните. Лив обви ръце около врата му и се отдаде изцяло на мига.
Нямаше намерение да я целува. Господи, нямаше намерение да го прави! Колкото за толкова можеше да се владее. Но в мига, в който се разсмя и вдигна лице към него, не можа да устои. Имаше дъждовни капки в косите й. Усещаше ги и по устните й.
Никога досега не бе почувствал тази невъздържаност у нея. Тя разпали страстта му до изпепеляващ пожар. Не може ли да види колко силна е обичта му, колко силно е желанието му и поне да го съжали, ако не друго? Мили Боже, помисли си той, докато жадно пиеше отзивчивите й устни, стигнал е дотам, че е готов да приеме и съжаление, ако това е всичко, което може да му предложи. Притисна я здраво към себе си и зарови лице в шията й.
Лив отстъпи назад и се изтръгна от ръцете му, за да се облегне на стълба на една лампа. Сърцето й препускаше в страховито опиянение. Силата на собственото й чувство я потресе. А беше доловила у него нещо — може би някаква безразсъдна страст — което не смееше да приеме.
— Торп, аз… — Преглътна, неспособна да признае онова, което се случваше с нея, и поклати глава. — Нямах предвид това… просто стана — довърши безпомощно.
Все още развълнуван, Торп се приближи до нея.
— Лив — изрече той и вдигна ръка към лицето й.
— Не, моля те. — Затвори очи. Може би, ако успее да забрави всичко, да затвори страницата до този момент, тогава… Но не, не може да отхвърли онова, което е било. Обаче не е и готова да започне отново. — Не мога — прошепна и отвори очи. — Просто не мога.
Вместо да отдръпне ръката си от бузата й, той я обърна обратно и леко докосна с върха на кокалчетата кожата й. Едва ли е възможно да я желае повече, отколкото в този момент.
— Не можеш — попита тихо — или не искаш?
— Не знам — едва чуто отрони тя.
— Какво искаш, Лив?
— Тази вечер… — Вдигна ръката си към неговата. — Просто ми бъди приятел тази вечер, Торп.
В очите й имаше молба, която не можеше да пренебрегне.
— За тази вечер, Лив — хвана я той за раменете. — Тази вечер сме приятели, но не мога нищо да ти обещая за утре.
— Достатъчно е. — Част от напрежението се отдръпна от нея. Пое дълбоко дъх и му се усмихна. — Ще изпием ли нещо? От дванайсет години чакам да видя лондонска кръчма отвътре.
Натискът на ръцете му бавно отслабна. Лив смътно долови усилието, което му костваше да я пусне.
— Знам едно местенце в Сохо, ако все още е там.
— Да идем да видим — хвана го подръка.
Беше си там — малко по-западнало, отколкото преди седем години. Когато влезе, Торп се запита дали във въздуха не се носи все същата миризма на застояла бира и тютюн.
— Идеално е! — възкликна Лив, докато се оглеждаше през завесата от дим. — Да се настаняваме.
Намериха маса в един ъгъл. Лив седна с гръб към стената. На бара клиентите бяха рамо до рамо. От непринуденото им държане стигна до извода, че повечето са редовни посетители. По-встрани някой свиреше на пиано, по-скоро ентусиазирано, отколкото майсторски. Множество гласове се включваха в песента.
Водеха се разговори — една непрекъсната глъчка. От време на време се извисяваше отделен глас, така че Лив долавяше откъслечни изрази. Тематиката се простираше от нападението над погребалната процесия до нечий неприятен шеф.
— К’во шъ пийте? — изгледа ги подозрително сервитьорката, която важно пристъпи към тях.
— Бяло вино за дамата — отвърна Торп. — За мен бира.
— О, американци! — Това, изглежда, й хареса. — На екскурзийка?
— Точно така — потвърди Торп. Тя се изсмя бързо и пое обратно към бара.
— Имаме си двамца американци, Джейк — подхвърли на бармана. — Дай да ги обслужим.
Лив се разсмя тихичко.
— Откъде знаеш за това място, Торп?
— Бях в командировка преди няколко години. — Поднесе запалката към върха на цигарата си. — Един американец, прикрепен към посолството ни, си въобразяваше, че е голям майстор в шпионажа. Той ми определи среща тук.
— Шпионаж значи. — Лив се приведе напред, като се подпря с лакти върху дървената маса. — И какво излезе?
— Ядец.
— О, стига, Торп — поклати разочаровано глава тя. — Поне измисли нещо.
— Как ще ти звучи, че съм се внедрил на своя глава в международна шпионска мрежа и след това съм разкрил историята в новините в шест?
— Много по-добре — кимна утвърдително.
— Готово, янки — постави сервитьорката чашите пред тях. — Ако искате по още едно, само свирнете.
— Знаеш ли — подхвана Лив, след като отново останаха сами. — Почти напълно пасваш на образа.
— Образ?
— Смелият, самоуверен новинар. — Отпи от виното си и после му се усмихна. — Нали знаеш, леко измачкано пардесю, уморено от живота лице. Изправен пред някое правителствено учреждение или пред някоя мръсна яма, да съобщава новините под лекия дъждец. Задължително трябва да ръми.
— Нямам пардесю — изтъкна той.
— Не разваляй всичко.
— Дори и заради теб — добави той с усмивка — няма да коментирам от мястото на събитието, облечен с
