— Не, обяснение.
Лив се замисли за момент.
— Добре.
— Какво добре?
— Смятам, че е разумно обяснение. — Сега вече се усмихна. — Но следващия път, когато ми се изпречиш на пътя при някое събитие, ще получиш не особено нежно сръчкване в ребрата. Разбрано?
— Разбрано — кимна той и отвърна на усмивката.
— Вечерял ли си, Торп? — попита го, след като отново тръгнаха.
— Не, слушах шикалкавенията на Доналдсън.
— Гладен ли си?
Той сведе поглед към нея, извил учудено едната си вежда.
— Това покана ли е, Оливия?
— Не, въпрос. Отговори с „да“ или „не“.
— Да.
— Някой ми беше казал, че сънародниците трябва да се поддържат на чужда земя — подхвърли тя. — Какво е твоето виждане?
— Склонен съм да се съглася.
Лив го хвана подръка.
— Хайде, Торп, ще ти купя вечеря.
Девета глава
Намериха шумен и препълнен евтин ресторант и се настаниха на маса в ъгъла. Торп огледа насядалите плътно един до друг клиенти на бара. Във въздуха се разнасяше миризма на печено месо и вряло олио. По тавана имаше ярки флуоресцентни лампи.
— Много романтично — заяви той. — Ужасно държа на атмосферата, когато имам среща.
— Това не е среща — припомни му Лив, докато събличаше палтото си. — Изпробвам една теория. Трябва да внимаваш да не я провалиш.
— Да я проваля? — погледна я с невинен поглед. — Как?
В отговор, тя само го изгледа с присвити очи.
След като поръчаха, Лив се облегна на стола, за да поеме атмосферата около себе си. На бара двама мъже спореха разгорещено за конните надбягвания. Точно такова място й се беше искало да посети при пътуването й до Лондон в юношеските години.
Торп я наблюдаваше мълчаливо. Забеляза как очите й се местят от човек на човек, без нито за миг да губят израза си на възхищение. Нямаше я едва доловимата тъга, която бе прочел по лицето й в първия момент, когато я видя на улицата. За какво ли си мислеше? Или за кого? Все още има твърде много неща, които не знае. И, помисли си Торп, ще мине още известно време, преди тя да му каже.
— Какво виждаш? — попита на глас.
— Лондон — усмихна му се Лив. — Много повече от Лондон, отколкото ако разглеждаш паметниците и музеите.
— Очевидно това, което виждаш, ти харесва.
— Иска ми се само да не си заминавахме на сутринта. Щеше да ми е приятно да остана още един ден.
— Какво щеше да правиш?
Лив вдигна рамене.
— О, да видя всичко, всички. Ще се возя на двуетажен автобус. Ще ям риба и картофки, завити във вестник.
— Ще отидеш в Ковънт Гардън?
Тя поклати глава.
— Ходила съм в Ковънт Гардън. По-скоро бих отишла на доковете.
Торп се разсмя и вдигна чашата с бира.
— Ходила ли си някога на лондонските докове, Оливия?
— Не, защо?
— Не те съветвам. Поне не сама.
— Пак забравяш, че съм журналист — напомни му тя.
— Същото ще направят и докерите — сухо подхвърли той.
— Добре де — сви рамене и отново се облегна на стола си. — Така или иначе, утре се връщаме.
— И какви са плановете ти после?
— След като се мерна в студиото, ще спя през останалото време до края на почивните дни.
— Кога за последен път си виждала Вашингтон? — попита я той, докато поставяха пред тях печените на скара свински пържоли.
— За какво говориш? Всеки ден виждам Вашингтон.
— Имам предвид развлеченията — взе вилицата си той. Влизала ли си някога в ролята на турист?
Лив свъси вежди, докато отрязваше парче месо.
— Ами, предполагам…
— Ходила ли си в зоопарка?
— Разбира се, правих репортаж за… — Млъкна и вдигна поглед към него. Той гледаше усмихнато насреща й.
— Добре де, накъде биеш?
— Че не си почиваш достатъчно.
Лив го погледна учудено.
— Сега си почивам, нали?
— Нямам време да ти покажа Лондон както трябва — обясни Торп. — Защо не ме оставиш да ти покажа Вашингтон?
Предупредителните сигнали зазвъняха незабавно. Лив се зае с храната, докато формулираше безопасен отговор.
— Не мисля — изрече предпазливо.
Торп се усмихна и продължи да се храни.
— Защо не?
— Не искам да си създаваш погрешно впечатление, Торп.
— Какво погрешно впечатление? — Гласът му звучеше ласкаво и приятелски. Погледна надолу към ръцете й и си припомни как пробягваха по лицето му, когато я целуна.
— Виж… — Лив замълча в желанието да подбере внимателно думите си. — Компанията ти не ми е съвсем неприятна, но…
— Кармайкъл, ти направо ме застрелваш с комплименти.
— Но — продължи тя, като го изгледа настойчиво — няма да се обвързвам с теб и не желая да си въобразяваш противното. — Понеже думите й прозвучаха невъзпитано, тя малко смекчи позицията си. — Можем да бъдем приятели… в определен смисъл, предполагам.
— В какъв смисъл?
— Торп! — възкликна нетърпеливо. — Престани!
— Лив, като репортер, имам нужда от точна информация. — Усмихна й се невъзмутимо, преди да отпие от бирата си.
— Като репортер — възрази тя, — би трябвало да притежаваш достатъчно интуиция, за да разбираш какво имам предвид.
Той се приведе по-близо и се усмихна широко.
— Луд съм по теб, Кармайкъл.
— Ти си луд за връзване — поправи го тя и се опита да не обръща внимание на учестения ритъм на сърцето си.
— Но се опитвам да не го забелязвам, за да се разберем приятелски. Така че, ако се съгласиш нещата
