професионалните си успехи се беше трудил. Упорито. Успехите в личния му живот винаги са идвали лесно. Не му се налагаше да посвещава безкрайни часове за проучване, нито да навърта безкрайни километри предварителна работа, за да примами някоя жена в ръцете и в леглото си.
Когато бе само на двайсет и няколко и обикаляше улиците на Вашингтон, за да си създава връзки и да прави репортажи за неизправната канализационна система, той бе получил своя дял от привлекателни жени. Някои дори биха могли да се нарекат красиви. По-късно, по време на осемнайсетмесечната му мисия в чужбина, докато отразяваше деликатния и взривоопасен район на Близкия Изток, в живота му пак имаше жени. И докато името му ставаше все по-добре познато, лицето му все по-широко известно, изборът му ставаше все по-богат.
Знаеше, че трябва само да вдигне телефона и да набере някой номер, за да си осигури приятна компания за вечерта. Познаваше безброй жени — интересни жени, красиви жени, известни жени. Беше изминал дълъг път от момчето, което висеше край клуба на „Сенаторите“.
И въпреки това две неща си оставаха все същите. Беше твърдо решен да стане най-добрият в своята област и когато искаше нещо, той го преследваше. Торп пъхна за момент ръце в джобовете си и изгледа навъсено вратата на Лив. Затова ли е тук? — запита се той.
Но не е толкова просто. Дори изправен сам отвън можеше да извика във въображението си лицето й, гласа й, уханието й. В живота му не е имало друга жена, която да си представя с такава яснота, когато е сам. Не е имало друга жена, която да предизвиква болка при мисълта за изчакването. Тя бе предизвикателство, да, а предизвикателствата бяха неговата стихия. Но не затова бе тук. Обичаше я. Желаеше я. И бе решен да я получи. Натисна звънеца и зачака.
Когато отвори вратата, Лив вече беше преметнала палтото през ръка. Нямаше намерение да го пуска вътре. Ако трябва да бъде с него, предпочита да е в някой ресторант, където няма да има опасност да направи грешката, която допусна твърде много пъти.
— Готова съм — изрече с най-сдържания си тон.
— Виждам. — Торп не помръдна, след като тя затвори вратата зад себе си. Беше принудена или да го изблъска от пътя си, или да остане на място. Остана на място. Той сигурно идваше направо след предаването си, макар Лив и нямаше намерение да му признава, че го е гледала. Все пак си беше махнал вратовръзката и беше разкопчал първите две копчета на ризата. Изглеждаше толкова спокоен, колкото тя беше напрегната. — Още си бясна. — Усмихна се, съзнавайки, че я дразни, но неспособен да устои. Не беше съвсем сигурен кой израз му харесваше повече — сериозната искреност в погледа й по време на предаването или овладяното раздразнение, което така често забелязваше, когато поглеждаше към него.
Лив не беше сърдита, а нервна и ядосана на себе си, че толкова се влияе от него. Чувстваше как вече започва да се поддава на усмивката му.
— Мислех, че ще го обсъждаме по време на вечерята, Торп, а не в коридора пред апартамента ми.
— Гладна ли си?
Не искаше да се усмихва, но устните й я предадоха.
— Да.
— Обичаш ли италианска кухня? — попита той и я хвана за ръка, докато вървяха към асансьора.
— Всъщност да — направи слаб опит да издърпа ръката си, но той не обърна внимание.
— Добре. Знам едно местенце, където има фантастични спагети.
— Чудесно.
Двайсет минути по-късно спряха пред висока бяла сграда. Лив присви очи.
— Какво ще правим тук?
— Ще вечеряме. — Торп паркира, после се пресегна да отключи вратата й. Тя се измъкна навън и го изчака.
— В „Уотъргейт“ няма италиански ресторант.
— Няма. — Отново я хвана за ръка и я поведе към входната врата.
Подозренията й се засилиха.
— Каза, че ще ходим в италиански ресторант.
— Не, казах, че ще ядем спагети. — След като прекосиха фоайето, Торп натисна копчето на асансьора.
Лив го изгледа с присвити очи.
— И къде?
Той я въведе в кабината.
— В моя апартамент.
— О, не! — Усети как паниката я обзема, щом започнаха да се издигат. — Съгласих се да вечерям с теб, за да можем да поговорим, но…
— Трудно е да се говори в шумен ресторант, не мислиш ли? — отвърна невъзмутимо той, докато вратите се отваряха. — А имам чувството, че искаш да ми кажеш доста неща. — Отключи вратата и я покани е жест.
— Да, искам, но… — Силна, ароматна миризма на пикантен сос достигна до ноздрите й. Лив прекрачи прага. — Кой приготви спагетите?
— Аз. — Торп пое сакото от раменете й, после свали и своето.
— Не си ти — погледна го с искрено недоверие. Дали един мъж с груби длани, умни очи й небрежна елегантност може да готви спагети?
— Шовинистка — обвини я той и я целуна, преди да успее да го предотврати.
— Нямах предвид това. — Вниманието й бе отклонено от целувката и възбуждащата миризма, която се носеше откъм кухнята. — Познавам много мъже, които готвят, но…
— Мислеше, че аз не мога — довърши Торп. Разсмя се, поставил ръце върху раменете й. Кожата й беше прекалено гладка, за да устои. — Обичам да ям и се уморих от ресторанти. Освен това съм се научил още като дете. Майка ми работеше, а аз приготвях храната.
Ръцете му лекичко се плъзгаха нагоре-надолу по раменете й, докато тя усети как кожата й започва да пулсира.
— Недей — прошепна, уплашена, че няма да може да се въздържи да направи малката крачка напред в прегръдките му.
— Какво недей, Лив? — Докато наблюдаваше потиснатото желание да се разпалва в очите й, усети как се надига и неговото.
— Не ме докосвай така.
За момент Торп не реагира, после спокойно отдръпна ръце.
— Теб бива ли те в кухнята?
Подът отново се закрепи под краката й.
— Не особено.
— Можеш ли да забъркаш салата?
Защо на него му е толкова лесно? — запита се тя. Способен е да се усмихва без никакво усилие, докато нейните колене все още треперят.
— Може би, ако спазвам указанията.
— Ще ти ги напиша. — Хвана я съвсем приятелски, но въпреки това по гърба й отново пробягаха тръпки. — Ела, дай ръка.
— Винаги ли първо каниш жените на вечеря, а после си караш да работят? — Много важно беше да влезе в неговия тон и да забрави за моментната си слабост.
— Винаги.
Кухнята беше истинска изненада. Лук, чесън и картофи висяха в телени мрежи покрай прозореца, а по множеството куки бяха закачени тигани с бакърени дъна. Имаше прибори, които никога преди не беше виждала всичките леснодостъпни от печката или плота. Големи стъклени буркани съхраняваха разноцветни зърна и макаронени изделия с различни форми. Собствената й кухня приличаше на гола пустиня в сравнение с тази тук. Това беше стая на човек, който не само умее да готви, но и изпитваше удоволствие от това.
— Ти наистина готвиш — удиви се Лив.
— Така си почивам. Както и с гребането. И двете изискват съсредоточаване и усилие. — Торп отпуши
