бутилка бургундско вино и го остави да поеме въздух. Лив бе привлечена от къкрещото глинено гърне.
— Кога успя да го направиш?
Той повдигна капака.
— Сложих го, преди да тръгна за работа сутринта.
Лив присви очи срещу безгрижната му усмивка.
— Ужасно си самоуверен! — Удивително е колко пъти я ядоса за толкова кратък период от време.
— Вземи — утешително рече той и бръкна с дървена лъжица в гърнето. — Опитай.
Гордостта отстъпи пред глада и тя покорно отвори уста.
— О! — Лив затвори очи, докато уханието се просмукваше в нея. — Нечовешко е!
— С най-добрите неща обикновено е така — отново захлупи капачето Торп. — Аз ще приготвя хляба и спагетите, ти направи салатата. — Вече пълнеше тигана с вода. Лив се поколеба за момент. Още усещаше пикантния вкус на соса върху езика си. Нищо, реши тя, не може да застане между тези спагети и мен. — Всичко е в хладилника — добави той.
Откри пресните зеленчуци и след като напълни ръцете си с тях, ги занесе на мивката, за да ги измие.
— Ще ми трябва купа за салата.
— Второто шкафче над главата ти. — Торп прибави щипка сол към водата, след като запали огъня под нея.
Лив затършува за купата, докато той започна да реже филиите. Наблюдаваше я — както се беше изправила на пръсти, за да достигне шкафчето, роклята й се поклащаше нагоре и надолу едновременно с движенията й. После, докато търкаше една зелена чушка под водата, пръстите й се плъзнаха по гладката кожица. Ноктите й бяха добре оформени, внимателно очертани, но никога не си слагаше цветен лак. Беше го забелязал — гримът й винаги беше дискретен, ненатрапчив, също както и дрехите й. Торп се питаше дали това е преднамерен контраст на по-пищните багри у сестра й, или е просто въпрос на вкус.
Лив занесе зеленчуците до плота за рязане. Вдигна поглед, когато Торп й подаде чаша вино.
— Тежката работа заслужава награда.
Преди да успее да освободи ръцете си и да поеме чашата, той я поднесе към устните й. Очите му се взираха настойчиво в нейните.
— Благодаря. — Гласът й бе замаян, също както и умът й. Бързо се извърна.
— Харесва ли ти? Обикновено пиеш бяло. — Торп вдигна чашата и на свой ред отпи.
— Хубаво е. — Лив съсредоточи цялото си внимание в избора на нож.
Той измъкна един от гнездото му и й го подаде.
— Остър е — предупреди я. — Внимавай!
— Опитвам се — промърмори тя и се зае с работата.
Чуваше го как се движи зад нея, как сипва спагетите във врящата вода, как пъха филиите в скарата. Присъствието му завладяваше всичките й сетива. Докато приключи със салатата, нервите й бяха опънати. Взе виното, което й беше оставил и отпи голяма глътка. Успокой се, предупреди се наум, или ще забравиш за какво си дошла.
— Готова ли си? — Ръцете му се допряха до раменете й и тя едва се въздържа да не подскочи.
— Да, всичко е изпълнено.
— Добре, да започваме. Малката масичка от опушено стъкло беше поставена под прозореца. Мястото представляваше уютен, уединен кът, въпреки открития изглед към града. Издигнато бе на три стъпала над всекидневната и преградено с метален парапет. Из стаята горяха свещи с различна форма и големина. Светлината беше приглушена. Съдовете от английски костен порцелан бяха поредната изненада. Лив се опита да се отърси от атмосферата, докато Торп сервираше салатата. Беше дошла, за да говорят. Може би е най-добре да започне полека.
— Имаш красив апартамент. Отдавна ли живееш тук?
— Три години.
— Заради… — замълча и се усмихна — скандалното му минало ли го избра?
Торп също се усмихна.
— Не. По онова време съответстваше на нуждите ми. Бях в Израел, когато гръмна аферата. Винаги съм съжалявал, че не бях тук, за да отразявам събитията. — Подаде й олио и оцет. — Познавам един редактор, който отхвърлил случая, когато му подали информацията. Нямал време и решил, че никой няма да се трогне от някакво дребно влизане без разрешение. Мисля, че сега продава употребявани коли в Айдахо. Лив се разсмя.
— Колко време прекара в Средния Изток?
— Твърде много. — Улови въпросителния й поглед. — Часове на скука и мигове на ужас. Не особено здравословен начин на живот. Войната ти отваря очите — може би дори прекалено. Затова на какво е способно човешкото същество.
— Сигурно е много трудно — изрече тя, като се опитваше да си го представи. — Да бъдеш военен репортер, при това в чужда страна.
— Беше полезен опит — отвърна той и раздвижи рамене. — Проблемът е, че докато отразяваш, ти също си склонен да забравиш, че си човешко същество. За момент, ето тук — докосна главата си, — ти се чувстваш неунищожим. Камерата е като предпазен щит. Това е опасна заблуда — куршумите и гранатите не се съобразяват с нея.
Разбираше какво има предвид. Самата тя веднъж бе влязла лекомислено в правителствена сграда, следвайки отряд за откриване на взривни заряди. Мисълта й бе насочена единствено към материала. Едва по-късно проумя пълното значение на действията си.
— Много странно, нали? — продума замислено. — И не става въпрос само за репортерите. При операторите вероятно е дори още по-зле. Защо смяташ, че се получава така?
— На някои им харесва да го наричат мисия, свещен дълг да дадеш възможност на публиката да узнае. Аз винаги съм го приемал като моментно заслепение. Правиш го, защото вниманието ти е насочено изцяло в събитието, а събитието е твоята работа.
— Ограничен обхват — тихо изрече тя, припомняйки си, че той беше употребил веднъж този израз. — Не звучи толкова романтично, както мисия.
Торп се усмихна, загледан как отблясъците от свещите танцуват по кожата й.
— Ти романтика ли търсиш в работата си, Лив?
Въпросът я стресна и я върна обратно към действителността.
— Не. Не, не търся. — Сега е моментът, каза си тя. — И точно затова се съгласих да вечерям с теб тази вечер.
— За да отделиш романтичните си преживявания от работата?
Веждите й се сключиха. Защо звучи толкова различно, когато го казва той?
— Да… Не — поправи се тя.
— Ще донеса спагетите, докато решиш.
Лив се прокле мислено и разчупи на две филийка чесново хлебче. Защо нещата никога не се получават, както ги беше замислила, когато се озовеше край него? И защо той сякаш винаги владее положението? Изправи рамене и посегна към виното. Ще трябва да започне отново.
— Ето ни.
Торп постави върху масата поднос с тънък пласт спагети, залети с гъстия сос.
— Торп — започна Лив. Уханието беше неустоимо и докато говореше, тя напълни чинията си. — Наистина смятам, че разбра какво ти казах онзи ден.
— Напълно те разбрах, Оливия, много ясно се изразяваш. — Той също си сипа, след като тя приключи.
— В такъв случай сигурно разбираш колко усложняваш нещата.
— Като ти изпращам цветя — заключи той и й подаде настъргано сирене.
— Ами, да. — Звучеше толкова глупаво, когато го казваше той. — Много е мило, но… — Намръщи се и намота спагети на вилицата си. — Не искам ти или някой друг да си мисли, че това означава нещо.
— Разбира се, че не. — Изгледа я как лапва първата хапка. — Как е?
— Възхитително. Абсолютно възхитително! — Лив остави чисто сетивното удоволствие от храната бавно
