да проникне в кея. — Никога не съм вкусвала нещо по-прекрасно. — Набоде нова партида и се опита да си спомни какво се опитваше да обясни. — Във всеки случай, партньорите не правят такива неща, нали знаеш. — Втората хапка се оказа също толкова удовлетворяваща, колкото и първата.
— Какво не правят? — Доставяше му огромно удоволствие да наблюдава как се наслаждава на приготвената от него храна. Езикът й леко се плъзна по вилицата.
— Да изпращат цветя — заяви тя. — Един на друг. Особено когато помежду им има и съперничество. Местните и националните новини са като две сестри. Знам нещичко за съперничеството между сестри.
— Сестра ти — вметна той. Пламъчетата на свещите хвърляха малки златисти отблясъци в очите й. Почти можеше да ги преброи.
— Мм. Със сестра като Мелинда имам опит да бъда губещата страна. Нямах нищо против — така ставаш по-изобретателен. Същото важи и когато работиш за местните новини.
— Така ли го приемаш? — попита с любопитство той. Взе едната й ръка и разгледа деликатно лакираните й нокти. — Че си откъм губещата страна?
— Ти разполагаш с големия бюджет — изтъкна тя. — Широка разгласа, известност. Но това не означава, че ние не можем да постигнем същото качество в по-малък мащаб. — На палеца му имаше мазол — усещаше как я дращи лекичко по кокалчетата на пръстите. Неочаквано по целия й гръбначен стълб пробяга хлад. Лив внимателно издърпа ръката си и посегна към чашата с вино. — Но не в това е въпросът.
— А в какво? — усмихна й се Торп — бавната, типично негова усмивка, която разпиляваше мислите й. Лив бързо се съвзе.
— Знаеш как се разпространяват слуховете в нюзрума. Вътрешните слухове — уточни тя и отново се зае с вечерята. — На такова място е трудно да запазиш в тайна личния си живот. За мен това е важно.
— Да, сигурно. Почти нищо не се споменава за него във вестниците и светските рубрики след юношеските ти години. Представителите на семейство Кармайкъл винаги са добър материал за пресата.
— Аз не отговарях на модела. — Нямаше намерение да го казва и остана удивена, че й се беше изплъзнало. — Това, което се опитвам да кажа — продължи, след като Торп запази мълчание, — е, че щом веднъж идеята хрумне на някой от твоя или от моя етаж, в следващия момент вече ще бъде факт. После няма спиране. Знаеш как една обикновена среща на кафе може да се превърне в бурна следобедна връзка след третото преразказване.
— Толкова ли е важно?
Лив въздъхна уморено.
— Може би от твоя гледна точка не, но от моя — да. Трябва да се справям и с това, че съм новопристигнала, при това жена. Достатъчно трудно ми е, Торп. Точно сега, какъвто и напредък да имам, винаги го преценяват по-внимателно, отколкото на всеки друг. Дали Кармайкъл не се среща с Торп, защото иска да се прехвърли в екипа на националните новини?
Той я изгледа внимателно за момент.
— Не си достатъчно уверена в себе си.
— Аз съм добър репортер — незабавно възрази тя.
— Говоря като жена. — Видя как предпазната броня се вдигна и беше готов да изругае от яд.
— Това не е твоя работа.
— Не говорим ли точно за това? — възрази той. — Изпратих роза на жената, а не на репортера.
— Аз съм репортер.
— Това е професия, а не пол. — Вдигна чашата си с вино и с мъка потисна раздразнението си. Знаеше, че гневът не е начин да се справи с нея. — Не върви да бъдеш толкова чувствителна в този бизнес, Лив. Ако се засягаш от клюките в нюзрума, доста ще страдаш. Погледни се в огледалото. Хората говорят за жените с лице като твоето. Такава е човешката природа.
— Не е само това — отстъпи малко Лив. Искаше да говори с него и нямаше смисъл да се сърди. — Не желая никакво лично обвързване — нито с теб, нито с който и да е друг.
Торп мълчаливо се взираше в нея над ръба на чашата си.
— Толкова жестоко ли си била наранена?
Не очакваше въпроса, нито нотката на съчувствие в него. Струваше й огромно усилие да запази погледа си спокоен и да не го отклони.
— Да.
Той остави нещата дотук. Фактът, че бе направила признание, вместо да се затвори, му беше достатъчен. За останалото ще почака.
— Защо дойде във Вашингтон?
Лив го погледна за миг. Беше се подготвила за по-нататъшен разпит, но не и за бърза смяна на темата. Позволи си отново да се отпусне предпазливо.
— Винаги съм се интересувала от политиката. С това се занимавах в Остин, макар че повечето време само четях по-малко новини. Когато ми предложиха от VVB, приех без колебание. — Насочи вниманието си отново към храната. — Вълнуващ град, особено от журналистическа гледна точка. Търсех вълнението. Предполагам, че търсех и напрежението.
— Мислила ли си да се занимаваш с националните новини?
Тя направи неопределено движение с рамене.
— Естествено, но засега съм доволна там, където съм. Карл е най-добрият директор, с когото някога съм работила.
Торп се усмихна.
— Склонен е към емоционални изблици.
Лив повдигна вежди, докато си играеше с последните спагети в чинията си.
— Особено когато важна клечка отгоре ни открадне някоя история. Наложи се да настъпя по мазола един от колегите ти след пресконференция на кмета днес следобед.
— Така ли? И кой?
— Томпсън. Онзи с големите уши и крещящи вратовръзки.
— Много ласкаво описание.
— Точно — възрази Лив, но на устните й трепна усмивка. — Във всеки случай с голям зор успях да уредя едно бързо интервю след пресконференцията, а той се опита да се възползва наготово.
— Дала си му да се разбере, не се съмнявам.
Лив си позволи да се усмихне открито. Доста приятно й беше да си припомни как разкара предприемчивия Томпсън.
— Всъщност, да. Казах му сам да си свърши черната работа, иначе ще го намерят обесен на вратовръзката му в подземията на Рейбърн. — Замълча замислено. — Мисля, че ми повярва.
Торп се вгледа във ведрите сини очи.
— Мисля, че аз също. Защо просто не насъска оператора си срещу него?
Лив се усмихна и налапа последните спагети.
— Не исках грозни сцени пред кмета.
— Искаш ли още малко? — посочи към празната й чиния.
— Сигурно се шегуваш. — С въздишка се облегна назад.
— Десерт?
— Нали не си направил десерт наистина? — изгледа го с разширени очи.
Той се приведе напред и наля още бургундско в чашата й.
— Изпий си виното. Ей сега се връщам.
Преди да тръгне, събра чиниите. Лив за момент си помисли дали да не му помогне, но се отказа. Чувстваше се прекалено добре, за да се помръдне. Би било глупаво да отрича, че компанията й е приятна. Харесваше й да разговаря с него. Да спори с него. Почти беше забравила колко ободрително може да подейства един спор. Караше я да се чувства жива, жизнена. Не беше в безопасност в негово присъствие, но дори това беше вълнуващо.
Вдигна поглед, когато го чу да се завръща. При вида на подноса с ягоди и сметана, който носеше, тя нададе тих възглас на удоволствие.
— Изглеждат превъзходно! Как успя да се снабдиш с толкова едри ягоди по това време на годината?
