докато тя го гледаше навъсено. — Би трябвало и сама да можеш да събереш две и две, Кармайкъл. Имаш дъждовни капчици по миглите.
— Не променяй темата.
— И целият ти грим се е отмил.
— Торп…
— Косата ти е влажна. — Лив се предаде с въздишка. — Уморена ли си? — попита той, след като влязоха във фоайето на хотела.
— Не. — После се засмя. — Господ ми е свидетел, че би трябвало!
— Искаш ли да идем в барчето да пийнем преди лягане?
— Не и ако искам да съм с бистра глава на сутринта. — Тя се насочи към асансьора. — Трябва да видя какво става в Скотланд Ярд, преди да си тръгнем. Някакви връзки там, които би искал да споделиш, Торп?
Той се усмихна и натисна бутона за техния етаж.
— Сама ще трябва да си ги намериш.
— Мислех, че Вашингтон е запазената ти територия.
— Когато съм там — потвърди той и я избута в коридора.
— Значи имаш връзка — изрече подозрително.
— Не съм казал такова нещо. Във всеки случай, отсега нататък лондонският кореспондент поема случая.
Съзнавайки, че е изправена пред задънена улица, Лив пъхна ключа в ключалката.
— Това за съжаление е вярно. Неприятно ми е, че не мога да продължа да работя по него. — Обърна се, за да му се усмихне. — Благодаря за компанията.
Без да проговори, той поднесе ръката й към устните си. Когато треперенето стигна до върховете на пръсти й, тя понечи да я издърпа, но Торп здраво я задържа своята. Извърна я с дланта нагоре — и постави още една дълга целувка.
— Торп — отдръпна се назад Лив, но ръката и оставаше здраво уловена в неговата. — Споразумяхме се да бъдем приятели.
Очите му бяха впити в нейните. Дрезгавите нотки в гласа й помилваха кожата му.
— Вече е утре, Лив — отвърна тихо. — Не съм давал никакви обещания за утре. — Постави ръце на раменете й, обърна я към вратата и лекичко я побутна вътре. Пусна я само за да затвори вратата след тях.
Отново беше в ръцете му. Бавно прокара пръсти по тънката извивка на врата й. Без да откъсва очи от нея, очерта линията на ухото й, скулите, после устните. Те потрепериха от докосването му. Със същата бавна предпазливост, прокара устни по маршрута, изминат от пръстите му. Леки като пърхане на пеперуда целувки обсипаха врата и лицето й, подмамиха устните й. Нито притискаше, нито настояваше — оставяше само собствените й желания да я държат в плен.
Когато плъзна ръце под пуловера й, Лив не направи опит да го спре. Почти без да я докосва, той прокара опакото на пръстите си нагоре, после обратно надолу. Усети тръпката. Неподвижен, съвсем леко увеличи натиска на целувката — внимателно проучване на влажните гънчици по устните й, нежно докосване на езици.
Лив не му оказа съпротива. Сякаш бе твърде отдадена на конфликта вътре в себе си — дали да посегне към него, или да го отблъсне. Гърдите й бяха твърди и стегнати в ръцете му. Грапавата диря на дланта му по чувствителната й кожа изтръгна стон на удоволствие.
Инстинктът му някак го предупреди, че трябва да се отнася с нея като с неопитно момиче — с внимание и търпение. И въпреки това страстта му се разгаряше. Треперенето й го възбуждаше, но искаше повече. Искаше тя да го докосва, да моли за него. Страстта съществуваше — беше я почувствал преди. Искаше я сега. Устните му се притиснаха в нейните, за да ги увлекат и склонят. Тя се бореше повече със себе си, отколкото с него. Дишането й беше неравно, тялото й — покорно. Но оставаше една тънка корица, която още не беше разчупила.
Разкопча бавно клина й и със стон посегна с пръсти да я докосне. Невероятната й мекота го запрати на границата на разума. За момент тя се притисна конвулсивно в него. Сякаш животът разтърси цялото й тяло. Устните й внезапно станаха ненаситни и настойчиви под неговите. После изведнъж се отдръпна назад, опря се на вратата и трескаво поклати глава.
— Не, не прави това, Лив! — Притиснат до ръба, Торп я издърпа обратно в прегръдките си. — Няма да те нараня. От какво се боиш?
Беше твърде близо, прекалено близо. Гласът й се изостри отбранително.
— От нищо не се боя. Искам да си вървиш. Искам да ме оставиш на мира.
Гневът напираше да избухне и той я улови още по-здраво.
— Друг път искаш! — Устните му се впиха яростно в нейните и чрез тях се изляха ядът и отчаянието му. Дори когато се опитваше да протестира, устните й откликваха на неговите. — А сега ме погледни — заповяда й грубо и я издърпа назад за раменете. — Погледни ме и ми кажи, че не ме желаеш! — Отвори уста да го изрече, но лъжата не искаше да излезе. Можеше само да стои и да се взира в него. Цялата й смелост я напусна. Беше напълно беззащитна. — Върви по дяволите, Лив! — внезапно промърмори той. Избута я встрани и изскочи през вратата.
Десета глава
Когато Лив влезе в VVB в понеделник сутринта, мислите й бяха успокоени. Беше прекарала остатъка от почивните дни в преценка на отношенията си с Торп. Отношения не беше точно думата, която й се искаше да употребява. Тя предполага нещо лично. Ситуация беше по-добър вариант.
Беше взела твърдо решение да не си създава, каквито и да било усложнения. Вярно, че го намираше по-привлекателен и по-приятен, отколкото бе смятала в началото. По-забавен. Никога не беше гледала на Торп като на забавен. Беше интересен събеседник. И у него имаше някаква стаена нотка на нежност, която я трогваше.
Лив беше предпазлива жена: обстоятелствата я бяха направили такава. Но беше честна пред себе си. Знаеше, че невъзмутимата, уверена Оливия Кармайкъл, която предава новините в пет и половина, е само част от истинската жена. Много неща от нея бяха прибрани на склад. Беше ги сложила там заради собственото си оцеляване. Вярно беше, че Торп бе започнал да издърпва резето, но годините й бяха дали сили. Ако иска да остане заключена, ще остане. Съвсем просто е! Или поне така бе успяла да се убеди.
Физическото привличане невинаги предполага обвързване. Няма намерение да се обвързва с Торп. Все пак ще се налага от време на време да работят отблизо и дори би могла да помисли дали понякога да не се вижда с него на обществени места. Може би е време да започне да възстановява късчетата от личния си живот. Не може вечно да скърби. Но… няма да допусне отново да се окаже с Торп в положение, в което нещата могат да се изплъзнат от контрол. Той не е мъж за подценяване.
Не прецени добре, когато позволи на гордостта си да я тласне към онзи смехотворен облог. Човек като Торп, помисли си тя, само още повече ще се амбицира да постигне своето, заради самата идея. Трябваше просто да не обръща внимание на смешните му изявления за женитба.
Споменът за доволната му, самоуверена усмивка, когато бе приела облога, все още я преследваше. Твърде много приличаше на котка, която знае как да отвори вратичката на клетката с птичето.
Но аз не съм някакво канарче, напомни си тя, докато влизаше в залата. И не се страхувам от котки.
Работната зала си беше както обикновено. Шумна. Телефоните непрекъснато звъняха. Само стената с телевизионните монитори беше безмълвна. Навсякъде се суетяха стажанти — колежани, които изучаваха занаята — в изпълнение на всевъзможни поръчки. Помощник-режисьорът спореше с един от репортерите по редакцията на някакъв откъс. Един екип се бе понесъл през вратата, със съоръженията си и чаши с кафе в ръце.
— Колко котенца? — чу някакъв репортер да пита в слушалката. — Къде ги е родила?
— Лив — поздрави я с вдигната ръка дежурният редактор. — Кметът организира пресконференция в два. — Напъха й лист хартия, докато минаваше край нея.
— Благодаря. — Лив го разгледа, сбърчила нос. Може би ще й остане време за няколкото хиляди
