довериш. Ще се постарая да го убедя да се предаде. Позволи ми да му дам тази възможност. Направи компромис, моля те.
Рурк се почувства безпомощен пред погледа й. Не беше свикнал тя да го моли:
— Съгласен съм.
— Благодаря. Свържи се с Пийбоди и й обясни къде се намираме. Кажи й да побърза.
Тя слезе по възвишението и тръгна между гробовете. Позата на Клуни издаваше, че е усетил приближаването й, но като опитен полицай изчакваше.
„Така е по-добре“ — помисли си Ив. Не искаше да го изненада.
— Сержант!
— Лейтенант… — промълви той, все още загледан в името, издълбано върху белия кръст. — Предупреждавам те, че съм въоръжен. Не ми се ще да те нараня.
— Благодаря за предупреждението. Аз също съм въоръжена и не искам да те нараня. Трябва да поговорим, сержант. Разрешаваш ли да седна до теб.
Едва сега той се обърна към нея. Клепачите му бяха подпухнали, страните му още бяха мокри от пролетите сълзи. Ив видя, че оръжието му — същият модел като нейното — е в ръката му, отпусната на скута.
— Дошла си да ме арестуваш. Няма да се подчиня.
— Може ли да седна?
— Разбира се. Тишината и красивата природа действат успокояващо. Затова избрахме това гробище. Казвах си, че Тад ще сяда тук и ще говори на мен и на майка му, когато вече няма да сме между живите. Не предполагах, че аз ще седя край неговия гроб. Той беше… светлината на моя живот.
— Прочетох служебното му досие. — Ив седна от другата страна на гроба. — Бил е добър полицай.
— Вярно е. Господи, колко се гордеех с него! Гордеех се с достойнството му, с любовта му към професията, сякаш беше роден за полицай. Той беше моята гордост от мига, когато за пръв път го взех в прегръдките си. Поех бебето, което ревеше с пълен глас, и си помислих: „Току-що е родено, а вече е пълно с живот.“
Със свободната си ръка погали тревата, която растеше над неговия син.
— Още нямаш деца, нали, лейтенант?
— Не.
— Запомни, че едва когато ти се роди дете, цялата любов, която таиш в себе си, се отприщва. Ще го разбереш само когато го изпиташ. Когато децата пораснат и станат зрели мъже и жени, чувството към тях не се променя, дори започваш повече да ги обичаш. Аз трябваше да лежа в този гроб, не момчето ми. Не моят Тад.
— Задържахме Рикер — побърза да каже Ив, като видя как пръстите му стискат оръжието.
— Зная. — Той отхлаби хватката си. — В стаичката, където се крия, има телевизор. Това е моето тайно убежище. Всеки се нуждае от тайно убежище, лейтенант.
— Ще го осъдят, сержант. Смъртта на сина ти ще бъде отмъстена. — Нарочно не го наричаше по име, а му казваше сержант, за да му напомни, че е полицай. — Държах да ти го съобщя. Рикер ще бъде обвинен в съучастие в убийство. В убийството на полицай. Вече имам доказателство, че той стои и зад другите убийства. След като разобличим и другите му престъпления, ще му дадат доживотна присъда. Той ще умре в затвора, сержант.
— Това поне малко ме утешава. Бях сигурен, че не си замесена в заговора. Инстинктът ми го подсказваше, въпреки че напоследък всички нишки в главата ми сякаш се объркаха. След Тадж…
— Сержант…
— Отнех живота на един младеж, който е бил неопетнен като моя син. Заради мен милата му съпруга овдовя, а децата му останаха без любящ баща. Няма да забравя стореното, ще отнеса в гроба си угризенията, срама, ужаса, които изживях.
— Недей! — промълви Ив тихо, но настойчиво. Той вече насочваше оръжието към вената, пулсираща на шията му, където въздействието щеше да бъде мигновено и смъртоносно. — Почакай. Сигурно не почиташ паметта на сина си, щом искаш да отнемеш още един живот, и то на гроба му. Смяташ ли, че Тад би го искал? Мислиш ли, че би одобрил постъпката ти?
— Какво друго ми остава? — прошепна той. Гласът му, изражението му подсказваха, че е уморен, уморен до смърт.
— Моля те да ме изслушаш. Ако си решил да сложиш край на живота си, не мога да ти попреча. Ала си длъжен да ме изслушаш.
— Да, наистина ти го дължа. Не исках да убивам младежа, с когото дойдохте у дома. Ала погледът ти издаваше, че знаеш истината. Изплаших се, изпаднах в паника, реагирах, без да мисля. Изпаднах в паника — повтори, сякаш произнасяше заклинание. — Дори не познавах младежа…
— Казва се Уебстър. Лейтенант Дон Уебстър. Жив е, сержант, и ще се възстанови.
— Много се радвам. Поне неговата смърт няма да тежи на съвестта ми.
— Сержант… — Ив млъкна, докато търсеше най-подходящите думи. — Занимавам се с разследване на убийства. Някога работил ли си в отдел „Убийства“? — попита, макар да бе проучила досието му и знаеше всичко за него.
— Не, не съм. Но полицаят често се сблъсква със смъртта, особено онзи, който има дълъг стаж като мен.
— Смисълът на живота ми е да защитавам мъртвите. Не си спомням броя на мъртъвците, в чиито очи съм се взирала, не ми се иска да си ги спомням. Ала често ги сънувам. В съня си виждам лицата им, тъгувам, задето някой е откраднал живота им. Ужасно е… — Тя затвори очи. Не можеше да повярва, че му доверява най-съкровените си мисли, но инстинктивно чувстваше, че е избрала правилния подход. — Понякога мъртъвците, които виждам в съня си, ми причиняват такава мъка, че тя ме потиска дори когато се събудя. Но никога не бих сменила професията си. Откакто се помня мечтая да стана ченге. Вярвам в реда и закона и давам всичко от себе си, за да ги защитавам.
— Способно ченге ли си? — От очите му отново рукнаха сълзи, дали от съчувствие, или от отчаяние. — Ив… Казваш се Ив, нали? Справяш ли се с работата, Ив?
— Да. Може би ще ти се стори нескромно, но аз съм много способна.
Клуни се разрида, тя също се просълзи.
— Тад беше досущ като теб, с цялата си душа вярваше в реда и закона и го защитаваше. Оставиха го да умре като куче. Защо? За пари! Сърцето ми се къса, като си помисля как е изтичала кръвта му…
— Убийците му си получиха заслуженото, сержант. Не искай от мен да ти кажа, че си постъпил правилно, нито каква ще бъде присъдата ти. Но убийците са платили заради онова, което са сторили на сина ти и задето са опетнили полицейската значка. Рикер също ще си плати, кълна се на гроба на сина ти, на младежа, който е обичал професията си. Ще плати, защото е разигравал всички като марионетки. Теб също. Възползвал се е от любовта, от гордостта, които си изпитвал, от мъката ти. Ще му позволиш ли да продължи да дърпа конците? Ще опетниш ли себе си и паметта на сина си, като позволиш на този мръсник отново да победи?
— Какво друго ми остава? — изхлипа той, лицето му беше обляно със сълзи. — С мен е свършено.
— Направи онова, което Тад би очаквал от теб. Посрещни възмездието с подобаваща смелост.
— Срамувам се от себе си — прошепна Клуни. — Вярвах, че когато приключа делото си, ще бъда щастлив и удовлетворен, че ще бъда свободен. Ала сега изпитвам само срам.
— Има начин да изкупиш вината си, да заличиш срама. Ела с мен, сержант. Бъди ченге докрай.
— Затвор или смърт. — Той отново я изгледа. — Труден избор.
— Вярно е. По-трудно е да останеш жив, сержант, и да понесеш възмездието. Нека правосъдието си каже думата. Та нали ние, полицаите, работим в името на правосъдието, в името на справедливостта носим полицейската значка. Довери се на правосъдието, сержант. Не искам да виждам мъртвото ти лице в сънищата си!
Клуни сведе глава и сълзите му закапаха върху цветята, които беше положил върху тревата. Пресегна се през гроба, сграбчи ръката на Ив и продължи да ридае. После се приведе и притисна устни към белия кръст.
— Ден и нощ тъгувам за сина си. — Въздъхна и й подаде оръжието си. — Редно е да ти го дам, нали?
